Теле в железница
Всички ми обясняват, че като започнеш нова работа е нормално на първо време да се чувстваш като пълен идиот и нищо да не знаеш. И понеже не съм започвала нова работа от пет години, все се подхилвах самодоволно на обясненията колко объркан и загубен трябва да се чувстваш, защото там нали има хора и има кого да питаш за всичко. Не бях предвидила обаче за колко много неща трябва да питам. От най-елементарните - къде е тоалетната например - до по-сложнички, свързани с работата, защото никога, ама никога не съм го правила скара за списание. Коли (не автомобили) мога да смятам и на сън, обаче кофтито на сметките са, че и четири страници отгоре пак прави някаква част. И настъпва тоталното объркване. Пишеш текстове, влагаш в тях фантазия и си мислиш, че си готов. Докато не ти метнат обратно страниците и не ти кажат - а сега съкрати. Как да си отрежа мисълта? Ще я режа, няма къде да ходя.
В понеделник бе много зле. Всичко се движеше бавно и мудно и имах чувството, че не само аз не зная какво трябва да правя там, ами и всички останали. Във вторник нещата взеха да се заформят някак. А до петък има вече три почти окончателно готови страници. Почти, защото всичко е предпоследно. Усещам как ще има да се преправя всичко до сто и едно и обратно.
А мястото е… Понеже съм работила в лудницата последните години, изобщо не съм подозирала, че има и други места, в които всичко се решава с приятелски тон. Никой не те притиска отвъд предела на силите ти. Телефона не звъни като луд на всеки пет минути. Хората са тихи и деликатни, пращат ти просто мейл и така си комуникираш. Пък и имаш всичко черно на бяло.
А пък колко ръководства със стилове и принципи имам натрупани за четене. Сигурно са към 500 страници. И си мисля, че до края на годината може да ги прегледам, защото открих, че там си ги раздават, обаче никой от раздаващите не ги е прочел в действителност.
От вторник, с нови сили действам пак. И ще ставам все по-малко теле. А железницата ще върви все по-добре.
Вашият коментар