Любов по време на… холера

Гледах филма. Със сигурност не в най-подходящия момент. Гарнирах го с ягоди с течен шоколад. Още по-неподходящо. И трябваше да разбера…

Навярно, че…

Любовта може да трае цял живот. Да, зная. Макар че животът ми е все още твърде кратък, там в дълбините на душата си усещам, че тъмната синева може да живее вечно.

И можеш да се стремиш към човека, който обичаш, независимо от грешките и криволиченията по пътя безкрайно дълго, докато не постигнеш съвършенството на усещането да си до него и да избухнете заедно в експлозия, която кара синевата да порозовява.

Разбрах и че има хора, които хора пропиляват времето си в “безсмислени спорове и твърде много гняв”. Това го виждам твърде често в реалността. Всъщност хората като цяло не ценят времето си. В момента се връщам в няколко свои момента на “спор” и “гняв” и съжалявам, че съм минавала от онази страна на барикадата, в която яростта води единствено до състояние, в което не усещаш капчица обич във въздуха. Виждам се и в няколко момента почти удавена от мъката, стиснала ме за гърлото. Защото не успявам да прекося една граница, която не трябва да бъде измината от мен.

А пък една героиня искаше “да се научи да бъде щастлива без любов”. Съжалявам. Това не го разбирам. И тя не се разбираше. Така сме устроени, че любовта е основната съставка на щастието. Друг път няма. Освен по тънкия лед. А после ще спрат всички сълзи и ще дойдат само слънчевите усмивки.

Любовта е “начало и край”. Защото просто идва… с “хей”, без да я предизвикваш, точно когато не я чакаш, дори когато си мислиш, че е последното, което ти трябва…

Тогава попадаш във възможно най-сладостния плен. И в мъката, примесена с тъга и отчайваща празнота на болката да чакаш един мейл цял ден.

А той така и да не идва.

Лека нощ.