My…

If…

През рамо

Понякога гледам през рамо,

взирам се в мокрите дири,

вървя по режещи петите стъкла.

Понякога ме няма, защото теб те няма.

Интуиция

Много е страшно да те гонят шестите чувства.

Знам, че всички, които нямат интуиция, искат да имат, но те идея си нямат колко зловещо е да знаеш, че ще се случи нещо и просто да стоиш и да го чакаш.

И не мога да разбера интуиция ли е това усещане, че имаш подозрения какво ще стане и после гледаш изтъпяло, че наистина е станало така? Или пък мисълта ти, че ще се случи нещо, го кара да се случва по начина, по който си го помислил?

Вече ме е страх да мисля…

Глад за хепиенд

Четох някъде, че американските филми се радвали на такова всеобщо приемане и одобрение благодарение на факта, че обикновено завършват с победа на доброто или казано с други думи – каквото и да се случва, ясно е, че добрият винаги оцелява, умира трудно, т.е. изобщо не умира, което ще рече, че ако ще умира – ще умира умно и все пак няма да умре и накрая доброто винаги възтържествува, а лошият отива в затвора или просто си плаща всички грешки където трябва.

В живота обаче не става така. Колкото пъти отворя новините, толкова пъти ще видя, че има N-броя жертви на пътно-транспортни произшествия, загинал от токов удар по време на работа, военен сблъсък тук, земетресение там, цунами на друго място… Или пък просто е фалирала някоя голяма компания. Новините с фалитите нямат изписани човешки жертви, но се подразбира, че хора остават на улицата и започват да търсят своя хепиенд. Защото за да се стигне до някакъв хепиенд обикновено на лента се преминава през десетки перипетии, за да може накрая да се съберат всички и да се прегърнат щастливо.

Само че добрите новини рядко влизат в новините. Обикновеният човек не интересува никого, защото няма драма, няма кръв, няма съспенс и много важно дали има хепиенд или просто е поредната статистика в хрониките на драмата.

А аз имам отчаяна нужда от добри новини. И във върховния си егоизъм не искам просто добри новини за хора на другия край на света, нито пък интересни новини за новата издънка на рода Джоли-Пит. Искам добри новини за себе си и хората около мен. Глупаво и упорито настоявам за моя собствен хепиенд и докато правя това, успявам да се натопя във всички възможни драми и трагедии.

Има моменти, в които докато чакам добрите новини, започвам да се чудя дали е по-добре да не чакаш нищо или да чакаш нещо, но то да не се случва. Ако не го чакаш и се случи, ще има приятен обрат в събитията и филма става супер интересен, защото всички зрители са очаквали най-лошото, но все пак облекчено си получават хепиенда.

Има моменти, в които отказвам да приема, че няма да чакам нищо. Защото ако не чакам, отричам изконното заложената у всеки надежда на очакването. Надеждата крепи човека или надеждата е последното, което остава, когато всичко друго го няма? Ужасно не обичам да се блъскам постоянно с въпроси, на които не получавам отговор. Или получавам в отговор други въпроси. Или просто получавам отговор, който не приемам. Да, в приемането е ключето на… нещо си. Приемане или примирение? Поредният въпрос.

Най-голямото наказание на човек е всъщност фактът, че е мислещо същество. Така сам си задаваш въпросите, сам си отговаряш, сам си слагаш диагнозата и си предписваш лечението. Да ни бяха дали и повече воля да си спазваме предписанията…

И все пак, независимо от диагнозата и всичко, гладът за хепиенд остава. Защото има жажда от надежда…

Живея на номер 13

Когато започне да те преследва лошият късмет, независимо в какво отношение и независимо, че всичко останало може да е прекрасно, ти се струва, че всичко се оцветява във възможно най-мрачно кървавите краски. В тези мигове си мисля, че някой ме е проклел или – нека съм по-мека, ми е пожелал лошото и с присъщия си детински гняв ми идва да му върна всички дяволи обратно по пощата или с куриер, за по-бързо.

В главата ми е заседнала една случка от ранните ми следтийнейджърски години, когато с едно вече бившо ръководство си сипехме зли думи и „пожелания“ при моето отлитане от полезрението и контрола му. После имаше серия случки, които не бяха приятни за нито една от двете страни. И преминаха в мига, в който се освободих от гнева си.

Пораснала съм. Няма го онзи бесен и див гняв, с който мога да пратя всеки и всичко по дяволите, само защото се чувствам наранена, смазана, болна, нещастна, самотна или каквото е там. И след като го пратя, да стигне точно където съм го изпратила, защото думите често тежат повече, отколкото някой, който не го изпитал на гърба си може да си представи.

Помъдряла съм. Ако бях в онези ранни следтинейджърски години, щях да мисля, че целият лош късмет е свързан не само с нечия клетва или прокоба, а с още хилядите неуловими частици на хаоса, щях сигурно да пъдя дяволите с тамян и да се свивам от суеверен ужас.

Но не съм суеверна. Знам, че лош късмет няма, а всичко е част от баланса в природата, в който и след най-ужасните мигове, трябва да дойдат най-прекрасните. Казаха ми, че съм силна, защото сама не осъзнавам какво преодолявам. И понеже хубавите мисли идват, когато не ги очакваш и е много важно кой ги предизвиква, благодарение на това осъзнах, че човек изобщо не знае границите на възможностите си, но ги осъзнава едва след като ги премине.

Няма нищо лошо в това да живееш на номер 13, да си роден на 13-ти и да вярваш, че лошото свършва, за да започне доброто.

Сега ме хвани за ръка и тръгваме по пътя накъдето трябва и знам – просто е трябвало да минем и от тук…

Live

Живеем истински само когато умираме…

…от любов.


%d bloggers like this: