Начало » Животът от нещата » Дивият гълъб – 2

Дивият гълъб – 2

Day by day

ноември 2006
M T W T F S S
    Дек »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Спорът на гълъбите

Замръзнах, осъзнавайте, че не мога да отговоря на въпроса, който думите ми предизвикаха. Накрая казах:

– Не зная. Но майка ми казва, че притежавам търсещия авантюристичен дух на баща ми… Когато порасна, сигурно ще знам и ще разбера какво е душата.

Старият гълъб отговори:

– Това трябва да е духът на баща ти в теб. Ние сме загубили паметта не само на предците си, но и душата на цялата общност е изчезнала. Майка ми и нейното семейство никога не са споменавали душата, нито пък аз съм използвал тази дума пред моите деца. Затова вероятно сме навлезли в ера без душа. Обаче колко хубаво би било да се завърнем към старите времена – Старият гълъб се усмихна и изпадна в замечтан унес.

– Без душите си – казах му, – поколенията гълъби ще бъдат поробени от човеците – който ни правят на храна по всяко време. Дори да те оставят свободен, ти няма да оставиш семейството си и порциите храна. Не исках да изоставиш спокойствието си и малкото количество храна, което получаваш. Все пак оставяш своите потомци да бъдат роби на хората. Ще имате нужда от водач, но първо трябва да освободите душата си – и да разберете какво е душата. Защо не дойдеш с мен и можем да опитаме да попитаме майка ми?

– Аз вече съм с единия крак в гроба – отговори ми той, – и клетката е моята сигурност. Къде сега ще търся да разбера какво е душа? Не бих я разпознал дори да я видя, а и не знам къде да я търся. И какво ще ми помогне, ако открия своята? Тук животът ни е спокоен. Нищо не се случва, но и нищо не ни безпокои. Как мога да искам от останалите да оставят този живот и да търсят нещо, чиято стойност не можем да видим?

Размишлявах върху думите на Стария гълъб – които звучаха на пръв поглед разумно – но при по-дълбок размисъл – изцяло грешни. Внезапно се почувствах засрамен, объркан, да се поставя в тази ситуация на философски спор с тези бездушевни птици. Реших да отида и намеря майка си.
Странни думи вместо майчино мляко

В този миг група гълъби кацна на клона зад нас. Чух ги да си говорят, но не можех да разбера думите им. Вероятно използваха друг език. У дома също понякога идваха чужденци. Те дали са от друго място? Приятели или роднини на Стария гълъб? Не знаех. Нито пък знаех дали искат да ме включат в своя разговор.

– Как си, дете? – попита Старият гълъб като погали с перо едно младо гълъбче.

– Зле, гладен съм – отговори малкия. – Защо мама не ме храни вече? – малкият говореше за гълъбова храна, мисля, че чух думата царевица или коноп. Те използваха различни имена за храната от тези, които аз знаех. Тези домашни гълъби са много странни – с толкова думи, които не разпознавам.

– Майка ти се опитва да запази храната за братята и сестрите ти, които ще имаш скоро – отговори Старият гълъб. 0 Ще трябва да чаках хората да дойдат и да ни нахранят.

– Не мога да чакам – ще трябва да отлетя в пустинята и да се погрижа за себе си – отговори малкия.

– Слушай ме добре, момчето ми. Това е твърде опасно – ако отидеш там, някой ще те хване и ще те изяде – малкият гълъб се опита да успокои изражението си. Изглежда всички слушаха по-възрастния.
Подчиняване на живот в клетката

Тези гълъби живееха сред хора, които ги улавяха и изяждаха, но не можех да разбера как допускаха това. Вероятно съм разбрал погрешно думата „изяждам”? Вероятно тя има значението на „грижа”? Ако е това, не съм разбрал добре. И все пак това е важна дума – всеки гълъб трябва да я знае. Майка ми ми казва да внимавам – „не оставяй хората да те хванат и изядат”. Ако тези гълъби се страхуваха да бъдат уловени и изядени, как биха живели между хората? Вероятно са забравили, че имат криле и вероятно не могат да напуснат клетката, в която са израсли и където са свикнали.

– Как е нашият стопанин? – попита малкият.

– Много добре – отговори Старият.

– Но вероятно той е като другите хора и ще ни хване и изяде, ако има възможност?

– Това е различно – отговори Стария. – Хората ни пазят в клетки, за да ни хранят и е правилно да ни изяжда, ако не налага; човечеството има необходимост да ни лови и изяжда. Това е правилният начин. Гълъбите нямат право да оспорват това правило.
Кой е врагът?

Сега осъзнах, че „изяждам” има значението, което си знаех. Преди миг се чудех какво точно имат предвид като ползваха тази дума. Сега вече не трябваше да се двоумя.

– Но нашият стопанин хвърли храната и най-големия гълъб я изяде цялата. Не мога да се бия за храната, която искам. Какво да направя? Ставам все по-слаб с всеки ден. Няма да оцелея дълго така.

– Ти също ще пораснеш бавно и ще се научих как да взимаш малко храна от големия гълъб. Но не трябва да се оставяш на другите. Това е начина да оцелееш тук.

– Но, дядо – започна малкия.

– Това е достатъчно, дете. Не казвай повече. Гълъбите трябва да се научат да са доволни от каквото имат. Не се опитвай да спориш за повече изисквания.
Повече въздух

В този момент се почувствах принуден да говоря и го прекъснах.

– Така режеш свободата му. Трябва да му оставиш повече въздух. Трябва да го научиш да живее според волята си. – просто не можех да остана безмълвен. Начинът на живот, описан от Стария гълъб, щеше да унищожи другарството помежду ни като раса.

– Ох, ти не разбираш ситуацията ни – противопостави се Стария гълъб. – Гневът към стопанина е невъзможен. Ако някой наруши неговите правила и напусне територията си, всички ние отиваме в клетката – и гледаме през решетките с месеци. Така ще загубим клончето, на което седим.

Както е това нещо – клетката? Идея нямах, никаква. Тези гълъби казваха, че са ужасени да са затворени в клетката, а в същото време се страхуват да я загубят. Най-неразбираемото е как тези гълъби понасят да живеят сред хората. Дали съм обсъждал това с дядо си? Не вярвам някога да ми е отговорил точно.

Вместо това, казах:

– Вие звучите точно като един от тях – един от хората. Вземате храната на по-слабите и малките и им забранявате да се съпротивляват. След това се опитвате да прикриете лошото си поведение. Как може тази среда да осигури развитие и сигурност за бъдещите поколения? Вие сте без права – необразовани и глупави.

– Не обиждай хората – отговори той възмутено. – Без тях нямаше да сме тук, където сме сега. Води си пропагандата против хората на друго място.

Как можеше той да не разбере, че не исках да го нараня, а просто да помогна? Вероятно трябваше да обясня повече.
Съдбовен сън

– Нямате чувство за отговорност – осъждате другите на това съществуване; злоупотребявате с властта си – исках да продължа, да се изразя още по-живо. Но внезапно чух свистящ звук и усетих болка в крака си. Опитах да литна, но крилете ми стояха немощно. Всички други гълъби отлетяха и закръжаха над мен.

– Виж се сега, в беда – сега ще опиташ живота в клетката – извика един от тях. – А после нека видим дали ще продължиш да говориш по същия начин!

Внезапно разбрах. Старият гълъб ме бе избутал пред себе си, за да може стопанинът му да улови. Болка изпълни сърцето ми. Човеците не са опасни за мен – моята раса бе тази, която ме предаде, за да се спаси. Не можех да го разбера и се огорчих. Внезапно ме осени идеята, че не бива да се предавам – мога да счупя краката си, но да съм свободен. Като напънах всички сили, излетях бързо.

– Не бъди глупаво, дете, събуди се! Какво ти става? – беше гласът на майка ми. Тя се взираше в мен и разбрах, че съм невредим.

Майка ми каза:

– Сънува кошмар.

– Имах ужасен сън – прегърнах мама и й разказах целия си сън.

– Дете, в съня си си видял нашата съдба. – каза тя. – Човеците ни притискат, малко по малко, като отнемат това, което някога ни е принадлежало изцяло. Те искат да ни прокудят от земята, която владеем с хиляди години и да откраднат дома ни. Те искат да променят същността на рода ни – да ограбят интелигентността и близостта помежду ни. Да ни оставят голи от памет и идентичност. Вероятно в близко бъдеще ще построят заводи тук и небостъргачи и димът от производството ще се разстеле навсякъде и ще отрови земята и водата. Всички реки от сладки и чисти ще станат черни и пълни с лепкавите остатъци на заводите…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: