Начало » Животът от нещата » Най-голямото съкровище на този свят

Най-голямото съкровище на този свят

Day by day

януари 2007
П В С Ч П С Н
« Дек   Февр »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Тук една колежка (съблогърка де) разправя, че я било страх да има дете, защото я е страх „не толкова от грижите, които трябва да се полагат за тях. Страх ме е от това, което може да им се случи. Страх ме е, че външния свят ще ги нарани… страх ме е, че ще страдат… страх ме е, че ще ги боли… страх ме е, че ще се възползват от тях и, че ще ги нараняват… страх ме е, че могат да хванат какви ли не болести… страх ме е…”

Много исках да коментирам при нея, ама като не може там, си помислих, че имам къде да се изкажа.

Ама моля Ви се.

И мен ме е страх дали ще мога да го възпитам, но не смятам, че ще съм в състояние да го защитя от всяка неравност по пътя. Мен никой не ми е постилал пътя с рози и никой не ме е носил на бял облак през цялото време. Станала съм такава, каквато съм, благодарение на факта, че съм вървяла по пътя, падайки и ставайки, но продължавайки винаги и смело устремена напред.

Не смятам, че някой ми е длъжен да не ме наранява и да ми пази страха. Всъщност, когато съм се родила, не си спомням някой да ми е обещавал, че ще е лесно… И на по-зряла възраст сега – дори да се опитат да ми кажат, че ще е лесно и няма да боли – не знам защо не вярвам. Особено като разправят, че нямало да боли, то все боли и то в най-неподходящия момент.

Но да се върнем на децата.

Знам, че системата на образованието в момента е ужасна. Че родителите нямали време да възпитават децата си. Че по улиците се мъкнели един невъзпитани, пушещи, пиещи, друсащи се хлапета… Че не четат, че играят само на компютърни игри, че искат да пораснат бързо.

И аз исках да порасна бързо, да мога да правя, това, което някога ми беше забранено.

И знаете ли – мога да го правя сега. Да грабя от живота с пълни шепи. Да не се прибирам. Да пия, да пуша … изобщо тези три работи.

И всъщност не го правя така.

Не се унищожавам.

Защото стремейки се да порасна, освен че извоювах свободата си, се научих да бъда отговорна. Да се грижа за хората, на които държа. Да планирам всичко, свързано не толкова с мен, колкото с дъщеря ми. Да знам дали ще учи английски или ще ходи на танци.

Когато тя беше на годинка и половина, почти ми беше умряла в ръцете. Не дишаше повече от две минути. Беше си глътнала езика. Бях млада майка, не знаех какво да правя. Слава Богу, дълбоко в себе си открих инстинкт не толкова за собствено съхранение, колкото за спасение на човечето, което обичаш повече от всичко на света. Борейки се за нея, в тези две минути, осъзнах, че ако нея я няма, не искам и мен да ме има… Всичко щеше да се обезсмисли напълно. В този миг прозрях какъв е смисъла на живота. За обичаш някого толкова чисто и искрено, до болка и до гняв, до ярост, с пълната нежност и топлина, на която си способен. И всички притеснения и безсънни нощи си струват заради погледа на големите очи, който постоянно ме следи и без думи ми казва: „Мамо, обичам те.”

Не, не ме е страх, че тя някой ден ще поеме по пътя си.

А ще бъда горда, ако съм успяла поне малко да я научи да върви сама напред, да пада и да става, но пак да продължава, с охлузени колене, но със същата усмивка и двете трапчинки отстрани.

Защото децата са най-ценното ни съкровище!

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: