Начало » Животът от нещата » Невятърни мелници без звън на доспехи

Невятърни мелници без звън на доспехи

Day by day

януари 2007
M T W T F S S
« Дек   Февр »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Всъщност един малък литературен каламбур

В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш. Ние сме това, което претендираме, че сме, затова трябва да внимаваме какво претендираме, че сме. И това във време, когато обществото се състои изцяло от красиви глупаци и остроумни психопати. Точно както подобава на едно общество. В което хората знаят цената на всичко, но не и стойността на каквото и да било.

Живот, в който любовта и лакомията оправдават всичко. Но все пак дамите да не забравят, че когато един мъж е обичал една жена, той е готов да стори всичко за нея. Освен да я обикне отново. Защото всички мъже са чудовища. На жените не им остава нищо друго, освен да хранят чудовището по-добре.

Мъжете се женят от скука, жените от любопитство. И едните и другите остават разочаровани. Защото жените трябва да бъдат обичани, не разбирани. Но жените се отнасят с пренебрежение към онези, които ги обичат и обичат тези, които ги пренебрегват… Любовта заслепява мъжа и прави жената по-зорка. На жените нищо не трябва да се обяснява, с тях се действа. Ако жената притежава мъжки добродетели, трябва да избягаш от нея; ако ги няма, тя сама ще избяга… Все пак да обичаш значи да надминеш себе си.

Търсите своя духовен водач? Търсите пример, който да следвате?

Добро влияние всъщност не съществува. Всяко влияние е безнравствено. Защото да влияеш на някого, означава да вселиш в душата му собствената си душа. Той вече не мисли със собствените си мисли и не изгаря от собствените си страсти. Той става ехо на чужда песен, изпълнител на роля, която не е била написана за него.

Целта на живота е самоизявата. Всеки от нас живее на този свят, за да изрази в цялата й пълнота своята същност. В наши дни, обаче, хората се страхуват от самите себе си. Те забравиха най-висшето от всички задължения — задължението към себе си. Не може да се отрече, че всички са милосърдни. Хранят гладния, обличат бедняка. Собствените им души, обаче, търпят глад и студ. Загубихме смелостта си, а може би и никога не сме я притежавали. И все пак…

Ако човек живее пълнокръвно, ако дава израз на всяко свое чувство и на всяка своя мисъл, ако превръща в действителност всеки свой блян… светът би получил такъв силен стремеж към радостта. И най-смелият от нас, обаче, се страхува от себе си. Самоосакатяването на дивака се е съхранило днес в самограничението, което хвърля тъмна сянка над живота. Всеки порив, който се стараем да сподавим, продължава да стои в съзнанието ни и да го трови. Единственият начин да се отървем от изкушението, е да му се подчиним. Противопоставим ли му се, започваме да се стремим към него. Казано е, че най-големите събития на света се творят в мозъка. По същия начин в мозъка и единствено в мозъка възникват и най-големите грехове на този свят…

Все пак не забравяй, че животът е прекалено важен, за да говорим сериозно за него. Казвате „чисто и просто”? Но истината рядко е чиста и никога проста… Нищо, което си струва да бъде научено, не може да бъде преподадено, то се учи от опит. Опит е името, с което много хора наричат грешките си. Но не е страшно, че грешим. Страшното е, че повтаряме грешките си.

Защо когато сме щастливи винаги сме добри, но не винаги когато сме добри сме щастливи? Животът може да бъде съвсем лек и приятен; достатъчно е да намериш нужното удоволствие в десетина неща, които да се повтарят безконечно. Има две житейски правила: 1. Не се тревожи за дреболии, и 2. Всички неща са дреболии.

Колко е тъжно, че някой ден ще остареем, ще станем уродливи и отвратителни. Никога няма да се върнем към възрастта на днешния ден… Ако можеше да стане обратното! Ако можеше човек да остане вечно млад! За това… за това… бихме дал всичко! Да, за това не бихме пожалили нищо на този свят! Дори душата си!

А имаш ли душа, която да дадеш?

P.S. Човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда.

Да имаш или да бъдеш? – всъщност това е въпросът на Новото време. Шекспир отдавна умря.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: