От малка ми повтарят, че трябва да слушам като ми казват нещо възрастните. И слушах ли, слушах през годините. Ядях си попарката сутрин, на обяд изяждах гадните варени моркови в супата, а вечер си пиех млякото, защото така било полезно. Пък и нали слушкам. С времето правилата за слушкането се разширяваха непрекъснато. Ще се прибереш до 11. Няма да излизаш с него. Няма да дружиш с нея. Не се обличай така… Списъкът може да продължи до безкрайност. Чудя се защо всички слушканици са били или в сферата на не особено приятното, но полезно за здравето (по чужди сведения), или в сферата на полузабраните.

Пораснах. Като добро дете, продължавах да слушкам. Първата ми уж истинска работа, на крехките 19, беше при военните. Е, там какво слушане падаше. Не само слушаш, но и изпълняваш. Влиза чичото с пагоните, скачаш бързо и казваш високо: „Слушам!” И следва най-тъпото нареждане, което дори на три безсънни нощи не може да ми го роди главата. Повечето в стил „залудо работи, залудо не стой”. Но нали ми плащаха за слушкане, слушах и изпълнявах.

Защото са ме научили, че добрите деца са послушни. А аз бях добро дете.

В един момент обаче се получава, че от много слушане не знаеш на къде вървиш и какво правиш. Защото винаги ще се намери някой, който да си въобразява, че знае повече от теб кое ще е най-доброто за теб. Къде е свободната воля? Къде е правото на разумен избор?

В някакъв момент ми попадна репликата: „Добрите момчета отиват в рая, лошите – където си искат.”

Заплени ме. Не идеята, че мога да бъда лоша. Очарова ме идеята, че мога да ходя където си искам. И в буквалния, и в преносния смисъл. Че мога да вървя по разни пътища и да опитвам докато не намеря своя. Да бъда каквато си искам – днес една, а утре друга. Да избирам между възможностите – а те са много, и да преценявам сама коя е по-добрата.

Слушащите хора не отиват в рая всъщност (дори не се знае дали рая съществува всъщност, той е сложен там като морков за награда), те си живуркат в битието по един несъпротивителен начин. Не се тормозят с правото на избор, защото някой вече го е направил вместо тях.

Добрите момиченца слушат – мама, тати, бати, чичо… после някой любим, евентуално съпруг. Аз обаче не съм момиченце. И не слушам.

Какво предпочитам всъщност?

За слушането, правя нещо по-разумно, поне според мен. Не слушам, но чувам. После решавам кое е правилното. Това е разумният избор. Трябва да се мисли, понякога повече от един път, но да се мисли. И след това скачам. Най-много да си счупя хубавата глава.

Или пък да успея за почуда на всички.