Вчера като ми честитиха празника, ми казаха и голяма да порасна. Инстинктивно отговорих – „Стига толкова.“ Защото си помислих, че ако се вдигна над настоящите 1,75-6, съвсем ще я закъсам. Първо, вече съвсем ще гледам накриво като си купувам дънки, защото все къси ми излизат и сега. Второ, не е маловажен факта, че мъжете нещо не са расли на особени висоти. И ми се е случвало няколко пъти да ме предупреждават да не обувам високите обувки, защото – видите ли – ще съм по-висока от съответната половинка. Но това са стари ядове, в момента точно нямам такива. Въпросът бе принципен.
После обаче се замислих, че порастването не е само на ръст. Човек расте на мисли, впечатления, размисли, натрупан опит. С времето ставаме къде повече, къде по-малко цинични. А цинизмът – казват – е присъщ на възрастта. Т.е. аз сега раста ли още или пък вече остарявам? Ама че въпрос. На някой може да му е смешно, че на моите 27 се питам такива неща, но не бе много далеч времето, когато възрастта от 30 я квалифицирах като пенсионна. А сега съвсем ми чука на вратата. Особено като се има предвид способността ми да разсипвам времето между пръстите си, ей така, на майтап. Ден след ден, без да го осъзнавам.
А понякога съм цинична. Почти нямам принципи. Защото какъвто и принцип да вкарам в употреба, все някога ми се налага да го наруша. Затова предпочитам да наричам принципите указателни правила. Това е като указателните знаци – може да ги спазиш, а може и да не ги. Според зависи. Мисля, че съм разумна. Но мъдра – не съм. Само възрастните са мъдри (не винаги, но почти). Не знам дали имам опит – в някои неща да, в други тепърва ще трупам, а в трети – нямам и желание да навлизам.
Но се чувствам и дете. Мога да се забавлявам. Не с безразсъдната глупост, когато си мислиш, че всичко е позволено. Не със самоубийствена страст. Просто с малко мисъл за себе си и хората около мен. Това не ме прави по-малко дете. Радвам се на живота. Обичам. Сутрин обикновено се събуждам с усмивка. Това прави ли ме по-малко цинична и повече млада?
В крайна сметка остаряването е въпрос на усещане. Вероятно когато се почувстваш уморен от живота и всичко в него, тогава започваш да трупаш умора от годините, разочарованията, неприятностите или просто се предаваш и започва броенето на остаряването.
А дотогава – просто раста, развивам се и помъдрявам. Нали?
Или пък просто всичко е въпрос на време? А?
