Начало » Животът от нещата » Тази гостенка, която никой не кани, но винаги идва

Тази гостенка, която никой не кани, но винаги идва

Day by day

март 2007
П В С Ч П С Н
« Февр   Апр »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Всъщност от тази гостенка всички неизменно и под някаква форма се страхуват. Други просто пренебрегват съществуването й като факт. Но пак идва ден, в който трябва да се сблъскаме с нея и да я преодолеем.

Или смъртта.

Въпросът за смъртта се задава непрекъснато. А страхът от смъртта е естествен за човека. Това не е страх, който побеждава в ежедневието. Напротив, идеята за смъртта ни кара да живеем по-живо, да се радваме на малките и дребни неща в живота.

Странното е, че смъртта от екрана, която ни залива всекидневно, не се приема като реалност имаща пряко отношение към всеки от нас. Типичната реакция на защита е нейното неприемане – “ на всеки може да се случи, но не и на мен”. Защото всички си вярваме, че сме безсмъртни.

Според научната литература, страхът от смъртта има няколко източника. Първият е нарцисизмът у всеки, т.е. невъзможността да се приемат неизбежните ограничения на живота от смъртта. Или чувството за изключителност, че „аз не съм като другите“. В много случаи това е вярно, но не и по отношение на смъртта.

Втори източник е необходимостта от контрол. Митът за възможността и необходимостта от пълен контрол над случващото се е несъвместим с идеята за смъртта. Нея не можеш да поръчаш за определена възраст, за определен ден. Мисълта за това, че смъртта може да настъпи във всеки един момент от живота, се струва на съвременния човек, привикнал да планира всяка минута, съвършено неуместна. Тя го лишава от необходимия контрол, от чувството, че всичко се движи по план.

Трети източник на страх от смъртта е отсъствието на цели и смисъл в живота.

Четвърти източник е самотата, социалната изолация и разделение на хората – неизбежна цена за индивидуализма и конкуренцията.

Пети източник на страха е непреработеният и неинтегриран опит от сблъсъка с нея. Всеки от нас има личен опит от срещата със смъртта – това е първата мъртва птичка намерена в детството, смъртта на любимо животно, на възрастен роднина, нещо случайно видяно, дочуто… А да се говори за смъртта не е прието. Всеки сам някак преодолява първата си среща с нея. Понякога резултатът от тази среща продължава да съпътства човека през целия му живот.

Страхът се преодолява лесно. Само трябва да откриеш източника му, или източниците, защото между тях може да има натрупване или преплитане. И да се намери баланс. Всички страхове се борят по този начин.

***

Попадна ми едно есе на Блага Вълчева е особено интересен опит да се опише преодоляването на смъртта:

РАЗЦЪФНА ЦВЕТЕТО, КОГАТО ГО ОТКЪСНАХ…

„Разцъфна цветето, когато го откъснах –
ликуваше, че от безкрая на полето
тъкмо него бях избрал“.

Опитай да шепнеш думата смърт… смърт… смърт.

Сега помисли какво изпитваш, докато произнасяш тази дума. Изненада? Любопитство? Тъга? Болка?… или пък… Решимост? Ярост? Непримиримост?…

Понякога дори щастие и радост. След всички тези ясно изказани емоции колко много тръпки не можеш да назовеш, колко неясни чувства те завладяват дори и за миг. И всеки човек поне малко или поне за малко се страхува, а при повечето хора това е преобладаващото чувство.

Опитай да шепнеш думата смърт… смърт… смърт.

Сега опитай да премахнеш чувството на страх… смърт… смърт.

Не можеш и то те обзема с пълна сила, постепенно измества всички останали емоции, предизвикани от шепота на думата. Страхът се превръща в паника.

Паниката сковава душата и кара тялото ти да трепери неудържимо.

Страхът от смъртта е неотменим екзистенциален страх. Той не е страх от нещото, а от нищото. И смъртта е нищо, тъй като човекът поставя в тази графа всичко, за което незнанието е повече, отколкото знаенето. Той избягва да мисли за смъртта, а я осмисля като нещо, което се случва на другите. Това е нетрайна илюзия и един ден човек неотменимо разбира, че никой няма да умре вместо него. Знаейки това, защо да се страхува? Защо да не мисли за себе си като за еднократност и уникалност? Защо това да не предизвика чувство на задоволство?

Подобно на едно цвете, което е незабележимо в поле от цветя и едва след смъртта си започва своето истинско битие. Едва след като е откъснато, започва да преживява своята уникалност… различна е вазата, в която ще умре; различен е човекът, който ще го помилва, усмивките, които ще предизвика; важна е срещата, която ще спаси или беднякът, който ще го продаде, за да се нахрани. Тази смърт единствено може да сбъдне неговата неповторимост. След смъртта цветето сбъдва значимостта си и се превръща в необходимост.

Така и човекът по своя екзистенциален път търси своята значимост и постоянно се опитва да „изкрещи“ уникалността си. Но този път води до вечния шепот… „Човекът е битие към смъртта“ според Хайдегер. Тя е тунелът, до който неотменно ще стигне. Смъртта е тунелът до вечното узнаване и абсолютното познание. Път, в края на който човекът ще се откъсне от неспокойното търсене и ще постигне хармония. Но за да го достигне, той трябва да преодолее страха си от опасния шепот и да превърне разяждащото чувство в тържество за душата и тялото.

Сега опитай де шепнеш думата смърт… смърт… смърт. Нека това разцъфне усмивка на лицето ти. Нека този шепот предизвика щастие от това, че тъкмо ти си призван да узнаеш и тържествуваш.

***

И накрая нека не забравяме, че животът винаги продължава. Дори и без нас. Но най-важното е какво оставяме зад себе си.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: