Нямаше ме няколко дни. Бях на среща със съучениците си от средното образование. Когато завърших, бях на почти 18. Десет години може да не изглеждат толкова много, но с оглед на изминалото време, за мен това е 1/3 от живота ми, което определено е много.
Всички изглеждаха по почти същия начин. Това „почти” обаче не ми дава мира. Същите хлапашки физиономии, сега на пораснали млади хора.
За десет години сме се изучили, повечето са започнали работа, половината са създали семейства и хлапета на по 2-4 години. Никой не е открил Америка, т.е. откривателствата тепърва предстоят. Със сигурност всеки прави или се опитва да прави това, което преди десет години е вярвал, че ще му носи удовлетворение. Десетте години не са убили илюзиите ни, че животът е такъв, какъвто си го направиш.
Убили са обаче друго.
С течение на срещата осъзнах какво е това „почти”, което ме тормозеше от първия миг, когато погледнах събраните хора.
Очите… Промяната беше там. Същите хлапашки усмивки, същите закачливи физиономии, но някак помръкнали очи. Пълни с ирония и цинизъм. Преди говорехме за нещата от живота по детски наивно. Сега ги назовавахме с истинските им имена. Преди мечтаехме…
Сега – сблъскали се с живота – сме станали реалисти. Животът се развива като макара. И колкото по-малко конец остава на макарата, толкова по-иронични ставаме.
Видях в очите им болка, тъга, несигурност, сарказъм, ирония, надменност…
Не знам какво е имало в моите. Казаха ми, че съм се променила ужасно. Предполагам, че са били смутени от същия металически отблясък, който смути и мен.
Вече не сме щастливите и безгрижни хлапета, които тичаха под дъжда и бягаха от час. После всеки се метна на колата и изчезна в посоката на своя живот. Стана ми тъжно.
Пораснали сме. И тези особени погледи зад щастливите усмивки продължават да ме преследват сега. Какво ли ще стане след още 10 години?
PMark's World 