Казват, че любовта била болест. Трепериш. Вдигаш температура. Свива ти се стомаха. Боли те главата. Започваш да забравяш. Спираш да мислиш. Сменяш често настроенията. Усмихваш се до изтръпване на лицевите мускули. Плачеш до пресъхване на очите…
Изобщо заради едната любов човек преминава през целия диапазон на емоции и чувства. И ако това емоционално състояние на любов определено е интересно, то не трае вечно със сигурност. Пред любовта обикновено има два пътя.
В единия случай – когато любовта продължава уж почти завинаги, тя обикновено се трансформира в приятелство, привързаност, споделяне на общи интереси и посока между двама души. Или просто доверие.
В другия случай една сутрин се събуждаш и установяваш, че любовта просто си е отишла сякаш никога не я е имало. Любовта обаче никога не си отива просто така. Винаги и за всичко има причина. Старите хора казват, че когато мизерията влезе през вратата, любовта си отива през прозореца. Винаги съм си мислела, че става въпрос за бедност, безпаричие, глад… Но не. Именно в трудни моменти, любовта трябва да е силата, която обединява двама души и им дава сили да се справят с почти невъзможното. Всъщност любовта е толкова силна, че обикновено устоява на много по-силни сътресения от някаква мизерия.
Колата обаче винаги се обръща от дребните камъчета. А дребното камъче, което убива любовта, е лъжата. Била тя и призната след време, лъжата си остава лъжа. Дори да простиш, дори да приемеш истината, дори да направиш опит да продължиш напред, лъжата си остава сигнална лампичка, която свети в главата. А човек не може да обича с едно наум. Ставаш предпазлив, започваш да анализираш, чудиш се следващото нещо, което чуваш, дали е истина или не.
Ей така се дави любовта. Потънала в съмнения. Просто нали?
