Начало » Животът от нещата » Продавач на надежда

Продавач на надежда

Day by day

август 2007
M T W T F S S
« Юли   Септ »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Седеше на малкото си дървено столче, покрито с нещо, което някога е било възглавничка. Вече беше стар, ужасно стар. Личеше и по гласа му. По набръчканата и потъмняла като пергамент кожа. На години той също беше остарял, сякаш напластил по себе си всички сблъсъци с людете и времето.

Седеше си под колоните и пред себе си беше опънал малка масичка с наредени речни камъчета. Имаше ги всякакви – от обикновени сивкави до нежно-розови и фини. Някои от камъчетата къде от водата, къде с негова помощ бяха достигнали причудливи форми на звездици, сърчица, животники…

Той току ги погалваше и им говореше нежно. Сякаш му бяха деца.

А хората си се движеха в ежедневния забързан ритъм и рядко някой се спираше при възрастния мъж и неговите камъчета. Ако любопитството у някой надделееше обаче и се спреше при камъчетата, то той получаваше една удивителна история.

– Чичо, за какво са тези камъчета?
– За украса, за любимата, за здраве, за късмет… – отговаряше той. И после продължаваше. – Това зеленото е от Охридското езеро, то е да те пази от лоши очи. Това сивичкото е от Дунава. За здраве и дълголетие е. А розовото ли? То е за любов. Розовите камъчета са принцесите. Най-много ги търсят. Но не всяко камъче става. Трябва да го хванеш и да го подържиш. Да го постоплиш, да го помилваш, да му подумаш, да станете приятели. Само тогава ти носи това, което е вложено вътре в него…
[А можеше да подхване и дълга и живописна история как камъчето бе стигнало до неговата масичка и какви перипетии бе минало.]
– И колко струва това зеленото?
– Нищо, чадо, не струва. Подарявам ти го. Да бъдеш много щастлив. Пък ти остави каквото решиш.

Хората си тръгваха с камъчета за здраве, за късмет, за сила, за любов… Всеки оставяше по нещо. Не много. Стотинки. Но той бе винаги щастлив и усмихнат. Сините му очи, макар и помътнели и пожълтели от годините, продължаваха да искрят докато разказваше историите на камъчетата. Тази искра в погледа му палеше околните. И всеки си тръгваше от него не просто с камъче, а с усмивка, задоволство, надежда и вяра, че едно камъче може да промени света.

***

Този човек и неговите камъчета наистина съществуват. Битуват си в центъра на София.

А броят на усмивките, които предизвиква, показва, че хората наистина плащат не само за материалната стойност на стоката или услугата, които купуват. В самия акт на купуването има дълбока емоционална стойност. Понякога повече, понякога по-малко. Но в случая той продава повече емоция, отколкото каквото и да било друго.

Замислете се вие каква емоционална стойност предлагате на своя клиент. Създайте я. Всеки може да прави пари. Но направете усмивки, създайте надежда, изградете увереност, вдъхнете сигурност. Ето това е трудното.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: