Начало » Животът от нещата » Голямото чакане

Голямото чакане

Day by day

август 2007
П В С Ч П С Н
« Юли   Септ »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Колко безсмислено, но сигурно прекарваме половината си живот в чакане.

Всичко започва още преди да се появиш на бял свят. Първо чакаш 9 месеца да се родиш. После някой те чака да проходиш, да проговориш, да тръгнеш на училище, да спре да правиш глупости. Ти чакаш да спрат да ти казват, че си малък и не разбираш. Чакаш първата целувка, първото гадже, първата среща…

После чакаш да си намериш идеалната работа. Идеалната половинка. Чакаш да звънне телефона. Да дойде имейла. Да ти се роди детето. Да порасне детето… Чакаш да дойде маршрутката, таксито. Да звънне алармата. Да дойде отпуската. Да ти увеличат заплатата. Да си купиш кола, да направиш дом… Може и в друг ред.

А никой не обича да чака. Чакането всъщност се възприема с пълна досада, загубено в безвремието време. Вчера гледах как едно момче чакаше явно момиче. 20 минути чакане. А може би и повече. Той вече чакаше, когато отидох там. Изпуши три цигари. Направи сигурно хиляда малки крачки в почти идеално затворен кръг. Оправяше косата си нервно през цялото време. След всяка цигара лапаше нова дъвка. И си поглеждаше часовника притеснено и изнервено.

Накрая си тръгна. Сам. Никой не дойде. Поредното чакане, което не е завършило с това, което си очаквал. С наведена глава. Сигурно с учудване какво се е случило. Чудех се няма ли телефон да се обади. Или той е нямал, или не го е знаел. Жалко. Стана ми мъчно. Реших, че повече няма да определям срещи, на които нямам намерение да ходя.

Не ме питайте аз какво правех там. И аз чаках. И почти открих очарованието на чакането. Извадих апарата и снимах как хората чакат. Лицата им. В мига на очакването хората са много различни. По лицата им се чете нервност и досада. Когато спрат да чакат лицата се успокояват и усмихват. Реших, че не обичат да остават насаме със себе си.

20 минутки чакане, в които имах време за всички избягали през деня мисли. 20 минутки да осъзная, че дори и нервно, всъщност чакането е приятно. Без елемента на очакването, после усмивката от случилото се няма да е толкова приятна.

И все пак не искам да чакам много. Искам днес да звънне телефона, да получа онова съобщение, да знам кога ще видя който искам да видя. Искам да замина. Щях да кажа и да не се връщам. Но, не, после казвам и да се върна. Защото някой ще ме чака. Не искам да чакам безкрайно, но искам да знам, че някой ще ме чака винаги. Все пак в чакането има някакво очарование. Защото колкото аз чакам, вероятно някъде в някаква точка нещото пък ме чака мен.

Хм, животът е пътуване и чакане. А ако спра да чакам, явно вече няма да ме има.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: