Начало » Животът от нещата » Да кажеш сайонара

Да кажеш сайонара

Day by day

август 2007
M T W T F S S
« Юли   Септ »
 12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Усещането не бе просто усещане. Нещо се бе случило. Неподлежащо на описание. Като докосване на криле на пеперуда. Когато нишките на емоциите се оплитат. Когато без да знаеше как, беше влязла зад очите на другия и бе започнала да краде мислите му.

Докосването му до пръстите й изпращаше електрически импулси до всяка точка на тялото й. Беше готова да продаде душата си, за да го има. Да се затворят в безвремието и да забравят за останалия свят. Искаше не просто да прекарва откраднатите часове с него. Искаше всяка частица от него. Целия, завинаги и само за нея.

Той я изучаваше с пръсти, с ласки и поглед. В началото бяха говорили часове наред. Ей така неусетно си бяха разказали детските години, младежките преживявания, първите трепети в света на големите. После помежду им бе застанала тишината на очакването. След думите идваше онази липса на думи, в която очите и ръцете говорят вместо устните. Тя си мислеше, че „това е невероятно“. Той си мислеше „обожавам я“.

После насред тишината, полепнала по потните им тела, той каза нещо. Тя настръхна. След малко той стана и си тръгна. Тя остана втренчена в затворената врата. Тишината сега тежеше. Защото в нея висяха полуизречените думи. Мислеше си, че това е нелепо.

Усещането за мига, проточил се месеци наред, се бе счупило. Прекършено на две лежеше на намачканите завивки на леглото. Тя скри проронилите се сълзи под възглавницата. После стана и извади от гардероба изкуствената усмивка и щастливата физиономия, които носеше навън пред хората.

Навън нищо не се бе променило. Слънцето продължаваше да прежуря по същия приятен начин, само че вече не я радваше. Вятърът погали косата й. Тя я хвана нервно и я завърза стегнато на конска опашка. Сякаш връзвайки косата си, опитомяваше незнаещите накъде да отидат мисли.

Заключи за пореден път трудно отворената врата на сърцето си. Чудеше се къде да изхвърли ключа. После просто го пусна на улицата. Мислеше, че който трябва, ще го намери независимо от мястото.

Мислено каза сбогом на усещането. Сбогуванията не бяха силната й част. Всъщност ги мразеше. Най-много мразеше да гледа гърба на това, на което бе казала сбогом. В отдалечаващия се гръб има някаква безвъзвратност и обреченост.

Помисли си, че е нелепо да се опитваш да запалиш света, а в крайна сметка да се окаже, че изгорелият си ти.

Затвори очи и съвсем на себе си каза:

Сайонара…


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: