Начало » Животът от нещата » Заешко? Не, благодаря.

Заешко? Не, благодаря.

Day by day

октомври 2007
П В С Ч П С Н
« Септ   Ноем »
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Или за животните с любов

Като дете живеех при баба и дядо. Всъщност живеех при баба и като по-голямо хлапе, но това е друга история. Имам предвид онова безкрайно щастливо време, в което баба и дядо заедно бяха жива реалност. С топлата закуска и мляко на събуждане. С криеницата зад гърба на дядо. С малката ми ръка, скрита в неговата голяма на път за градината сутрин рано. С приказката на заспиване и внимателното завиване. С всички онези малки и незабравими мигове на топлина, дълбоко гравирани в съзнанието на спомените ми…

Дядо гледаше зайчета.

И нямам предвид декоративни. Бяха за разплод и месо. Но това го разбрах по-късно. И не, нямаше десетина заека, които да се гонят в градината. Зайците бяха много. Никой никога не им знаеше точната бройка, освен дядо. Но гравитираха към триста. Подредени, т.е. живееха в добре подредени клетки, наредени на три стени в двора. Обичах да прекарвам част от деня при тях. Винаги знаех къде са малките отбити от майката и отивах, вземах някой дългоух и го милвах с часове наред. Допира до копринено бялата козина и потрепването на ушите. Или просто си говорехме. Не ме питайте какви звуци издава любимия заек, но трябва да знаете, че когато на заека му е приятно, той го изразява звуково.

Дойде денят Х. Черният ден, в който дядо вече го нямаше. Както каза мама бе отишъл на място, от което щеше да ни наблюдава и пази безмълвно. А аз крещящо имах нужда не от неговото невидимо присъствие. Исках неговата истинска топла прегръдка. Исках да ме държи за ръка.

Зайчетата. Страдаха без него. Вероятно им липсваше също като на мен. Ден след ден започнаха да боледуват и явно някой трябваше да се погрижи за тях. Тези реплики чувах докато заспивах вечер, удобно скрита в тъмното под завивките, дишайки тихо върху мократа от сълзи възглавница.

Беше първи май. По онова време бе още празник. Не знам къде съм била, но знам, че ме прибираха при баба и дядо (вече без дядо). Видях картина, която никога няма да забравя.

Дворът на зайците. При първите крачки видях как всички клетки бяха широко отворени. В първия момент си помислих, че това е някаква лоша шега и някой без да иска е отворил автоматично клетките и всички зайчета са се разбягали из двора. Представих си как сега ще трябва да ги търся и събирам един по един. И се чудех как ще уцеля кой в коя клетка трябва да се прибере.

Бавно. Застинах преди вторите крачки. Защото не исках да разбирам това, което щях да разбера.

Втора крачка. Когато приближихме, усетих непознат мирис. На страх. На ужас.

Трета крачка. Видях цвета на страха и ужаса. Бе червен. Тъмно червен. Вече леко засъхнал по двора. С два чифта огромни стъпки вътре в него.

Четвърта крачка. Опъната тел. С кукички на нея. Безброй кукички. На всяка кукичка висеше парче окървавено месо.

Пета крачка. Купчина кожи. Струпани в единия ъгъл. Окървавени. Раздърпани. Копринено бялото ми докосване. Моя извор на спокойствие. Там, смачкано унищожен.

Шест крачка… Осъзнах, че вече няма зайчета. И ми бе абсолютно невъзможно да разпозная на коя кукичка виси моя любим Зайо.

Кланица № 5 ли? Не Ви и трябва.

Никога не проядох заешко. И до преди седмица никога не бях разказвала защо. Сега, продължава да ми е тъжно, но извадих наяве един кошмар. Който съм сънувала, но не беше сън.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: