Задушница

Day by day

ноември 2007
M T W T F S S
« Окт   Дек »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Не знам защо наричат така този ден. Не съм се интересувала и не искам да знам. Да, знам, че на този ден се почита паметта на починалите. Аз пък си мисля, че паметта им може да се почита всеки ден и не задължително с изкуствени ритуали на показна мъка. Паметта е да си спомниш за някой с благодарност и топлина.

Бързах. Трябваше да стигна достатъчно навреме, за да отидем на гробища. А денят бе повече от прекрасен. Като излязох от мрачната София, слънцето сякаш ме чакаше зад първия баир и радостно ме огря. Не бях виждала синьо безоблачно небе поне от десетина дни. То кога и да видя като ходя на работа почти по тъмно и се прибирам пак по тъмно. Никога не съм харесвала есента кой знае колко. С оголяващите дървета и заминаващата си зеленина винаги ми напомня за умиращия свят. За идващия студ, който ще скове всичко. За ограниченията просто да постоя навън и да подишам въздух. Е, оптимистът в мен винаги ще каже, че смъртта на природата е част от естествения цикъл на възобновяване, за да може напролет пак да ни зарадва със своите искрящи цветове. Хубаво, съгласих се. Няма да страдам, поне не много. Просто предпочитам пролетта и лятото.

Стигнах.

Гробищата. До мен малката радостно бълбукаше някакви нейни си неща. Когато тръгнахме по пътеката, започнаха онези въпроси, на които никога не знам как да отговарям. Мами, тук ли спят мъртвите? Да, мами, тук „спят”. А, мами, те кога ще се събудят? Никога, помислих си наум. Отговорих по царски, че когато му дойде времето. А кога ще дойде времето, мами? На Второ пришествие, зайче. А кога ще дойде Второто пришествие, мам? Не знам, маминото. А кой знае? Онзи горе знае. А той къде горе е? Навсякъде…

Уел… помислих си, че не е лошо вниманието й да се ангажира с нещо друго и извадих една близалка от джоба си с ловко движение на обигран фокусник. Очите й светнаха. Въпросите спряха за миг.

Продължавахме да вървим и гледах фигурите на родители си. Определено остаряваха. Баща ми, преди човек-канара, сега бе свалил гарда и раменете му – гордо изправени в спомените ми – сега клоняха надолу. Сякаш годините го бяха затиснали с тежестта си и височината му вървеше надолу. Помнех пъргавата походка на майка ми преди. Сега сякаш едвам провлачаше крака. Двамата поне още продължаваха да вървят хванати под ръка. Брат ми вървеше леко отстрани, сякаш не знаеше къде се намира. Всъщност знаеше, знаех и че му беше тъпо и бе дошъл сякаш по задължение.

Не бях ходила там от две години. И като цяло не обичам да ходя често. Но краката ми сякаш сами знаеха пътя. Направо, после в дясно, и пак в дясно. От пътеката се виждаше единствено гърба на плочата, подобна на още стотици наоколо, но аз знаех, че е това. Малкото ми стискаше ръката. Пристъпих напред и погледнах плочата от предната страна. Видях я. Снимката. Така, както го помнех с години. С широкото чело и усмихнатите очи. С тази силна волева брадичка и устните, изричащи още кънтящото в главата ми „щом искаш, ще стане”.

Просто за секунда мъката ме стисна за гърлото. Очите ми се напълниха със сълзи. Сякаш забравих да дишам. Опитвах се да отворя уста, за да си поема въздух. Давех се за въздух, а вместо това сълзите, напълнили очите ми, просто се затъркаляха на едри капки по бузите. Малката ме гледаше с недоумение в погледа. Дръпнах я към майка ми и й казах да я вземе. Отдалечих се. Не исках детето да ме вижда така. Повтарях си, че трябва да съм винаги силна в нейните очи. Иначе как ще успокоявам всеки изблик на детските й сълзи.

Направих няколко крачки. С гръб към останалите. Знаех, че и на тях им е тежко. И не исках да утежнявам повече ситуацията. Имах нужда просто от глътка въздух и да поостана сама. Духаше вятър. Не онзи моят любим, разместващ топлия въздух. Леден вятър, пронизващ те чак до костите. Имах чувството, че се опитва да вледени сърцето ми.

Няма как да стане. Поех дълбоко въздух и се опитах да изтрия сълзите. Погледнах пръстите си и видях по тях черни сълзи. Пф, била съм със спирала. Просто изключих. Представих си тъжна клоунска физиономия с размазан грим. Разтечен надолу, така както се бе разтекло надолу и настроението ми.

Трябваше да се върна при другите. Ако можех, просто щях да си тръгна в този момент. Но човек не винаги може да прави това, което му се иска. Затова сложих слънчевите очила и се обърнах назад. Бяха сложили някакви неща за хапване до гроба. Отвратих се. И това никога не съм разбирала, т.е. защо трябва да ходиш на гроба на някой, за да ядеш. И да пиеш глътка вино. Да вземем и един танц да изденсим, а?

Приседнах на ръба на плочата като се стараех да не гледам в снимката. Не, тя сякаш ме гонеше в пространството. Погледнах пак крадешком към нея. И погледът ми просто се закова там. Очите ми пак се напълниха със сълзи. Напълниха се до ръба на очилата. Сигурно съм изглеждала като сфинкс с водни очила. Това бе самосаркастично. Просто пуснах сълзите да се търкалят пак. Не знаех за какво точно плача. Не бе толкова от мъка по отишлите си хора. Изплакала съм си душата за тях. Просто сълзите се стичаха и отмиваха нещо натрупано в мен. Сетих се, че да поплачеш от време на време освобождава напрежението и болката. Затова децата са толкова усмихнати и слънчеви. Защото често поплакват за всяка глупост. А ние възрастните стискаме зъбки, защото са ни научили, че не е хубаво да се плаче. Не, нямам намерение да започна да плача за всяка глупост.

Малкото дойде при мен и ме гушна. Гледаше ме притеснено. Аз сякаш го регистрирах някъде на заден план. Сгуши се още повече в мен и ме попита „мами, обичаш ли ме?” Разбира се, глупаче, що за въпрос. Защо плачеш тогава. И на мен ми е мъчно, но плача само когато ме боли. Ех, не исках да й казвам, че и мъката може да боли толкова, че да се разплачеш от нея. Затова я целунах, оправих и кичурите и й казах, че и аз я обичам.

После все така, хванала малката й ръка, тръгнахме обратно към другия свят, където студеното слънце и синьото небе продължаваха да се опитват да ме накарат да се усмихна, ей така, напук на тъгата.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: