Пропадане

Day by day

ноември 2007
M T W T F S S
« Окт   Дек »
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Вървя.

Вървенето е едно на пръв поглед съвсем обикновено действие. Трябва да се има предвид обаче, че човекът е станал човек, когато се е изправил и е тръгнал на двата си крака. Има само още едно животно, от което повечето учени твърдят, че произхождаме, което също върви на двата си задни крака. Тук е редно да отбележим, че принципно човекът се води, че няма предни крака. Викаме им ръце. Обаче някои си вършат работата като със задния крак. Та разделението на крайниците остава малко условно.

Отплеснах се май. Нищо. То взе да ми става навик. Трябва да се науча да не се разводнявам в стотина теми. Но не съм виновна, че скачам от мисъл на мисъл. Причините са много и са комплексни. Датират къде по рождение, къде по придобита условност на социума. Ама че сложен израз извадих. Понякога и аз си се чудя как ми ги ражда главата.

Придобита условност на социума звучи като диагноза. Хубаво е, че сама си слагам диагнозите. Мога да си сложа още няколко, но не Ви трябва да ги знаете. Достатъчно лошо е, че аз си ги знам.

Диагностицирайки се, продължавам да вървя. А знаете ли, че когато човек върви, във всяко движение се включват почти всички мускулни групи. Затова сигурно казват, че да се ходи пеш е здравословно. Сигурно обаче в изчислението на коефициента на здравословност не са включили променливите за студа навън и мръсния въздух. Студ на кутийки. Отработени газове на квадрат. Смачкано време. Поне небето е синьо. Има и малко слънце, но не грее. Студът е вън, а май и вътре в мен. Пълзи ми по гръбнака от снощи. На малки, ситни тръпки, не като мравки, а малки скорпиончета се опитват да ме гризкат. Няма пък да им се дам.

Казах ли вече, че вървя? Не зная накъде. Посоката няма значение. Отивам в Невърленд. Питър Пан ми е стар приятел, но аз не съм Уенди.

Вървя, вървя, вървя… и изведнъж усещам Онова. Губя земята от хоризонта. Някак странно ми изчезва следващата плочка от тротоара. Пак ли тези странни фокуснически номера. Ако случайно го хвана фокусника, ще ми стане само на брада и звънтящи монети.

Падам, падам, падам… а адреналинът ми се качва обратнопропорционално на спускането надолу. Сякаш иска с покачването си нагоре да се противопостави на падането надолу. Не се спускам. Направо летя. Минава ми смешната мисъл как ще изглеждам когато се сплескам на дъното – като плакат или като ваденка. Пуста суета. А скоростта е зашеметяваща. И само миг преди да открия какво е усещането да бъдеш плакат, се събуждам.

Било е кошмар.

Оглеждам се. Закъснявам. Пак. Лошо. Няма усмивка. Пак. Още по-лошо. Довечера ще намеря празна къща. Пак. Още по-по-лошо.

И най-лошото зная кое е, обаче не го казвам. Не пак, а отново.

Иначе всичко е перфектно.

Успешен ден.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: