Начало » Много или малко лични » Вълшебна кривосметка

Вълшебна кривосметка

Day by day

декември 2007
П В С Ч П С Н
« Ноем   Ян »
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Защото е Коледа и от утре ще трябва да се усмихвам, честитейки нещо, в което вярвах дълбоко като малка. Седя и си мисля как се радвам, че малката не може да чете. И защото поради този факт няма да прочете писанията на мама.

Разиграхме невероятен цирк. Дядо Коледа звъня по телефона и пита дали малкото зверче е слушало, я тя стоеше пред мен, стиснала ръцете очаквателно в малките си юмручета и затаила дъх чакаше отговора ми. Да, да, слушала е. И ще слуша. Така три пъти. Няма да забравя физиономията й при вида на първия подарък. Иска ми се да мога да изпитвам такова неподправено щастие само при вида на пакет, опакован с Мики Маус.

Но вече не съм дете. На Коледа казват, че стават чудеса. Затова си и пожелаваме вълшебна Коледа. На Коледа се сбъдвали мечти. Да, мили мои деца, точно така е. Затова мечтайте. Не спирайте да мечтаете. Аз… колкото и да е трудно да го изрека на глас, някъде по пътя съм загубила способност да мечтая. Вече дори подарък не мога да си измисля. Защото преди подарък е било нещо, което съм искала и не съм могла да имам… то сега мащабът и характера на подаръците толкова се е променил, че вече не искам нищо. И почти не мечтая. Защото колкото пъти съм обличала една мечта в думи, толкова пъти се е налагало да забравя за нея, или поне да забравя достатъчно дълго, че е било мечта, докато не го принизя до стремеж или просто искане, което сама си изковавам по пътя напред.

И какво по удобно време от сега, когато всеки кротко отпива от червеното мерло, а пък малката се е скрила под елхата и играе с подаръците за послушно дете на годината, да си направя равносметката за годината. Чашата вино до мен играе с розови отблясъци и ми дава смелост да си призная някои нещица.

Признавам си, че резултатът аз срещу годината е… сложен за изчисление. Годината мина, аз не. Но пък ме мина до известна степен, а аз нея не. И не мръднах на йота във вечната война със страха. Спечелих няколко битки. Дори най-важната, която би трябвало да обърне войната. Спечелих битката със себе си. И няма повече битки, които да трябва да водя лично. Сега оставям останалите да се водят своите битки. А аз ще бъда само наблюдател. Мога и да им помагам, но стига да го поискат. Струва ми се глупаво да предлагам помощта си там, където не я искат.

И, да, благодаря. Постигнах много в работата си. Тъпото е, че никак не ме радва. В мига, в който загубиш радостта от това, което работиш, трябва да помислиш за смяна на обстановката. Дааам, това го повтарям от два-три месеца сигурно, ако не и повече, обаче признавам си мудна и страхлива съм да променям статуквото.

Интересното е, че аз – която винаги съм скачала с готовност, дори да зная, че ще си счупя главата – продължавам да буксувам на място. Явно ми липсва достатъчно увереност и опора, за да продължа напред.

Сега, в най-вълшебната нощ… искам да си пожелая сбъдването на нещо. Няма да го нарека мечта. Но пък съм вложила в това повече емоции, отколкото някога съм си мислела, че мога да изпитам. Емоциите са най-сложното нещо на света. И обикновено отразяват точно огледално емоционалното състояние на някой друг. Не зная как се докарах до там да мога да улавям чужди емоции и не зная дали това е добре. Но определено не протестирам. И когато нещо върви или не върви, то винаги засегнатите участници са минимум двама.

Саморевизирам се. В живота на човек има две трагедии: Едната е да не постигнеш мечтите си. Другата е да ги постигнеш. А пълната драма е да забравиш да мечтаеш. Ние сме това, което претендираме, че сме, затова трябва да внимаваме какво претендираме, че сме. И да спрем да се крием зад чужди претенции. И това във време, когато обществото се състои изцяло от красиви глупаци и остроумни психопати. Точно както подобава на едно общество. Трябва да има трета категория, мамка му. Не съм нито едното, нито другото. Аз съм си аз. Общество, в което хората знаят цената на всичко, но не и стойността на каквото и да било. Аз пък не зная цената на повечето неща, но определено зная стойността на щастието. Това дали ме прави по’ човек?

Продължавам да се саморевизирам. Та – той: „Просто се е изплашил… Мъжете се страхуват от много неща. От силни чувства, отговорност, ангажименти и липсата им, от твоята красота, от евентуалните си конкуренти за теб, от мисълта, че не ти съответства, от своята сексуална несъстоятелност, просто от теб, като жената в живота му! „Това е прекалено силно за мен“ – с тези думи много мъже изтриват от паметта на мобилния си телефон жените, които много са им харесали. Войла! Интересно ми е колко пъти трябва да се връщам към старите открития, за да запазя здравия си разум. В емоционално отношение нямам разум от няколко месеца… какво ли пазя и аз не знам. Всъщност зная… себе си.

Мислите ли, че съм наивна? А мислите ли, че обичам да се правя на глупава? А дали пък просто не ми е в повече червеното вино?

Стичам рефрени… въртя годината като счупен грамофон.

А, да. Топла и свята нощ.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: