Начало » Много или малко лични » Промяна 2: Аста ла виста, шефе

Промяна 2: Аста ла виста, шефе

Day by day

февруари 2008
M T W T F S S
« Ян   Апр »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
2526272829  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Когато си работил някъде 5 години, решението да си тръгнеш е едно от най-трудните неща, които трябва да вземеш. Десетки пъти за пет години ми се е налагало да стискам зъби и да овладявам импулса си просто да стана, да кажа „писна ми” и да изляза през вратата, която чинно отключвам всяка сутрин малко преди 9.

Решението обаче в един момент назрява, притиснато от обстоятелствата на реалността и съпоставянето на плюсовете и минусите. Всъщност идеален метод за вземане на решение е да си направиш една табличка с положителните и отрицателните страни и да видиш кое колко тежи. В моя случай събрах минуси като: разтегливо работно време от 10 до 15 часа, честа липса на свободни уикенди и празнични дни, никаква обедна почивка и съответно бързо преглъщане на обяда на компютъра, вечно притискане от крайни срокове и клиенти и поемане по необходимост на почти невъзможни за изпълнение задължения, изисквания да правиш извънредното и работа на постоянната граница на стреса, че и отвъд границата. Добавих набързо вечно лабилния и тънък баланс на взаимоотношенията с част от колегите, вечното присъствия на някой със запалена цигара под носа ми до фаза на задимяване, в която някой клиент излиза навън, защото „са ми се замъглили лещите”, вечно размотаващите се бутилки с бира и водка по коридора и необходимостта да си нещо средно между детегледачка и кошче за отпадъци. Чудите са какви са плюсовете? Хубавият плюс е винаги в петък вечер, когато си вземаш седмичната заплата. Друго почти няма.

Като към тази сметка добавиш, че работиш нещо, което всъщност няма нищо общо с образованието ти и натрупаните желания за професионална реализация, както и че перспективите ти за развитие на съответното работно място не са особено бляскави, крайното решение започва да се очертава съвсем ясно. Или ако не е съвсем ясно – отговорът на въпроса „как се виждам след пет години на това място” никак не ми хареса.

Съпоставяйки плюсовете и минусите и въпросите и отговорите и не без помощта и смелостта, която събрах къде от себе си, къде от хората около мен, решението се оформи в главата ми.

Тук идва изключително трудния момент да затвориш вратата. Затварянето на някои врати е действие, което изисква особен непукизъм, допълнителна доза смелост, устойчивост да се изправиш очи в очи с някой, който освен всичко друго те има не само за служител, но и за приятел и почти член на семейството.

Казах го. Оставих ключовете. Опитах се да няма горчивина в думите ми. И да не ми личи разочарованието. Защото е имало и много хубави моменти.

Но затваряйки вратата, си помислих:

Аста ла виста, шефе.

И определено сякаш камък ми падна от гърба.

Това „аста ла виста”, както бате Арни го каза навремето, има особен чар, който те кара да се усмихваш, въпреки дъждовното време навън.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: