Всеки има силни и слаби страни. Това е неоспоримо. Доста спорен е въпросът доколко познаваме силните и слабите си страни. А висшият пилотаж е да успееш да използваш слабостите си, за да победиш чрез силните си страни.

Изправен пред избор, човек винаги съпоставя положителните и отрицателните последствия от избора си и въз основа на създадената тежест на везните на премерването, обикновено взема решението си. Ако мериш килограм желязо и килограм памук, съпоставянето на теглото е лесно за постигане. Но ако трябва да избереш между силата на желязото и удобството на памука, изборът не е толкова лесен. Точно и затова, изборите, особено житейските, са най-трудното нещо, защото съпоставяш перспективи, усещания и дори чувства.

Ако една ситуация ти дава всичко за дадения момент, но искаш тази ситуация да продължи да се развива между повече от възможните за момента ходове, правиш опит да я промениш. Защото когато една ситуация ограничава възможните движения, неизбежно в един момент изпадаш в пат, където зацикляш примерно между едно напред и едно назад. В шаха при пат играта обикновено завършва. Така и със ситуациите – ако се окажеш в невъзможност да продължиш, най-логичното решение изглежда просто да излезеш. Само че в житейските ситуации нищо просто не е толкова елементарно и ако не можеш да излезеш, тогава… блъскаш себе си като в изтощителна логическа игра, докато не намериш своя изход.

Изборът да надскочиш себе си е труден. Още по-трудни са действията за следване на избора. А пък най-класическият пример за патова ситуация е необходимостта да надскочиш себе си, за да излезеш от ситуацията, противопоставена на необходимостта да надскочиш себе си, за да останеш и намериш най-верния изход.

Успокоителното е, че изход винаги има. Друг е въпросът от къде точно ще излезеш и лошото е, че често изходите не ни харесват. Обаче никой не ни е обещавал, че всичко случващо се ще ни харесва и ще бъде лесно и просто. Нали?

Всъщност най-важното е да вярваш в себе си и да не губиш хоризонта от погледа си. И докато гледаш напред към хоризонта, трябва винаги да гледаш и в краката си, за да не се спънеш. Признавам, че гледам към хоризонта твърде често. А когато ми се случи да погледна непосредствено пред себе си и видя стотиците камъчета, просто да блокирам за секунда или две.

Но как се гледа на две места едновременно? И какво избираш – желязото или памука?

Или казано с други думи: