Начало » Много или малко лични » Промяна 5: Поплачи, дете

Промяна 5: Поплачи, дете

Day by day

февруари 2008
M T W T F S S
« Ян   Апр »
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
2526272829  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

В някакъв миг, произволно избран, и обикновено най-малко очаквания, върху теб се сгромолясва нещо. Не, не пада небето. Нито потъваш в незатворената шахта на улицата. Ударът може да дойде от обикновена дума, действие, поглед… какво ли не. А може да са натрупващи се удари, но поредният да се окаже окончателен. Единственото сигурно в този удар е, че идва изневиделица. И другото сигурно е, че боли жестоко.
Всъщност най-големите болки идват от онези мигове на прозрение, в които вярата ти в нещата се чупи на малки парченца. Винаги съм смятала, че вярата е опорният стълб на всичко. И не религиозната вяра. А вярата в силата на желанията. Вярата, че нещо ще се случи, защото си го поискал толкова силно, че е осмислило всеки дъх и ти е дало скорост да прелиташ иначе невъзможни разстояния.
В мига, в който счупиш вярата си, се чупи опората ти и тогава болката е толкова огромна, че усещаш как душата ти пресъхва като изпечена от жегата на пустинята почва. Пукнатините се набраздяват толкова бързо, че само след като премине минутата на концентриране на болката, се чудиш какво тупти в гърдите ти. И от какво е болката малко под гръкляна. Онази болка, когато всички демони са те стиснали здраво в хватката си и се опитват да спрат притока на кислород към мозъка. И почти успяват, защото способностите ти за реакция и трезва мисъл, явно са се счупили заедно с вярата.
Тогава обикновено идват на помощ сълзите. Струйки сол бликват от очите в опит да запълнят пукнатините. Избликват ред след ред. Първо плачеш заради удара, после заради натрупаната болка, заради счупената вяра, заради желанието, което трябва да загърбиш, заради това, че трябва да се надскочиш за пореден път, заради сбогуването в себе си с илюзиите, заради… всъщност в един момент се оказва, че плачеш заради себе си. Защото счупената вяра не кърви, а сълзи.
Поплачи, дете… малко счупено човече, поплачи.
И в най-дълбоката горест обаче в един момент сълзите спират. Вероятно и изворчето за сълзи пресъхва от прекомерната експлоатация. И сякаш сълзите поне мъничко са успели да запълнят пукнатините.
Тогава настъпва тишина. В тази тишина откриваш поредната горчива истина, че сълзите нищо не променят и количественото им натрупване не води до никакви положителни качествени изменения. Това е тишината, в която можеш да си пуснеш която искаш симфония за цигулка, да се опиташ да събереш парчетата, да се изправиш и да погледнеш напред. Към онзи хоризонт, на който слънцето никога не се скрива.
Защото трябва да носим слънцата в душите си.

P.S. Посвещавам на всички счупени малки човечета.
P.P.S. А утре сме на интервю.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: