My deepest blue

Day by day

април 2008
M T W T F S S
« Февр   Май »
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Виждал ли си очите ми? Променят се. От танцуващите искрици в тях. После искрите помръкват. За да могат да избухнат пак. Очите живеят свой независим живот. Улавяла съм се, че се смея с глас, но очите ми остават студени. А друг път устните ми не помръдват, но в очите ми има лъч светлина, който може да проникне в теб, да те стопли, да те прегърне. А друг път искрите са толкова метално ледени, че ме вледеняват отвътре без да ги виждам. Но ги усещам. Зная, че точно този блясък убива. Не теб. Мен. Или нещо в мен.

А виждал ли си душата ми? Може би си ме усещал. Познавам неколцина, които смятат, че са ме докосвали. Може и така да е. Страдам от амнезия. Избирателна при това. Но ако съм се разтворила пред теб, ако съм ти разказала всичките си детски спомени, ако съм ти прошепнала всичките си страхове, ако съм протягала ръка да те прегърна, ако съм заспивала в теб, укротила бушуващите бесове, ако съм плакала на рамото ти, ако си ме видял гневна на теб и наранена от теб, но жадуваща да намери покоя единствено в теб… и ако си успял да видиш синевата в мен, значи си успял. Синьото е любимият ми цвят. Защото е нежно, дълбоко, потъващо, обгръщащо ме, утоляващо жаждата… и горчиво, задушаващо, тъмно, мрачно и оставам с пресъхнали устни от него.

Погледни ме!
Познаваш ли ме? Винаги съм твърдяла, че съм силна. Защото каквото и да се случва, мога да вдигна рамене, да се завъртя леко на пета и да тръгна. Няма да разбереш колко сведени са били раменете ми и няма да видиш очите ми. Няма да видиш какво плува в тях. Не, не са малки бели облачета. Тях ги пазя за онзи момент, в който ще се качим да кораба и ще отплаваме в онова спокойно слънчево море. Към острова.

А мога да не тръгна. Пак е сила. Да останеш смазан, пулсиращ, кървящ. И лекичко да се опитваш да се повдигнеш и събереш. И всяка клетка в теб да крещи от болка. Но да искаш да се изправиш. Защото вярваш. Защото знаеш, че само каквото те е смазало, може да те събере нежно в шепи, да те залепи с усмивка, да те погали с пръсти… и отново да се почувстваш цял.

А мога и да замръзна. Някъде в пространството. Има моменти, в които просто искам да се стопя като капчица роса в утрото. Или да се слея с дъжда навън. Поредната капка, която после ще се втече в улицата при другите. И никога повече няма да ме намериш. Все едно никога не ме е имало. Ще остана спомен. Първо пламтящо болезнен от недокосването. После задавящ от неизпълнените желания. Парещ от неизгорялата страст. Прогарящ буквички там по пътечката. Чертаещ спиралки по теб. По кожата, по усещанията, по чувствата, по вените…

И да ме няма. За да не те боля.

"Чувствам, че те познавам от преди

от друг свят, от друга вселена.

Кажи ми, че все още ме помниш.

Само с едно докосване на ръцете ти

мога да ти разкрия душата си.

Кажи ми дали помниш гласа ми..."

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: