Начало » Животът от нещата » Може ли да се умре от любов?

Може ли да се умре от любов?

Day by day

април 2008
M T W T F S S
« Февр   Май »
 123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930  

Just running into my head

Sorted

Long time ago…

Авторско право

Creative Commons License
Произведението ползва условията на Криейтив Комънс договор.

Трябва да разкажа това, защото иначе ме задушава…

Познавам я от години. Може да се каже, че дори сме приятелки. Добри при това. В много редки моменти ставаме просто познати и се разминаваме небрежно по спиралите на живота. След кратко обаче пак винаги се събираме. Споделяме си. Говорим си за всичко. А понякога просто си мълчим. Тя е от хората, с които мога да си мълча цял ден и няма да се почувствам неловко.

Тя е жизнерадостна и оптимистична. Винаги вижда изхода дори когато никой друг не може. Дори изхода да е да махне с ръка и да каже „просто трябва да се случи”. Дейна, активна, прави винаги поне по две неща наведнъж. В очите й танцуват пламъчета. Заради очакването на нещото зад ъгъла. Винаги е вярвала, че точно там се крие очарованието и щастието.

Един ден явно се сблъска точно с него и то точно зад онзи ъгъл, зад който не очакваше. Смееше се и казваше, че това е съдба. Но се носеше с устрем към тази съдба. Привличането я потапяше. Но светеше, грееше, искреше. Пръскаше нежност и доброта с всяка мекота на движенията си. Беше стигнала точно ъгъла, който бе чакала толкова дълго.

А после нещо се случи. Млъкна и спря да ми говори. Гледах я ден след ден и имах чувството, че се разпада на малки парченца. Ронеше частици от себе си. Беше ми болно. Изглеждаше вечна и замръзнала като Сфинкса. И точно като него ронеше малки песъчинки тъга. А очите й гледаха сляпо. В някакво нямо очакване. Не искаше повече ъгли. Просто замръзнала.

Седях и я гледах. Ужасно много исках да си говоря пак с нея. Този път аз да й намеря изхода. Да й дам сила. Да я прегърна. И стопля, за да размразя пълзящите ледове.

А тя само ме погледна уморено и каза:

„Научих се дори да се прегръщам вечер сама. Но не мога да се стопля. Заспивам със свито от болка сърце. А после нощем се будя, защото е спряло да боли. И тогава се взирам в тъмното и се чудя дали не съм умряла щом е спряло да боли.”

Една сълза се плъзгаше по бузите й. Имах чувството, че някъде дълбоко в очите й постоянно има сълзи. И не те се плъзгат по нея, а тя по тях. Сълзи по жадуването и неслучването на любовта.

Трудно ми е да понеса толкова болка.

И недоумявам защо при толкова видове смърти, трябва да умираме и от любов.


9 Коментари

  1. Svetlina казва:

    Май любовта е майка на останалите видове смърти…

  2. pmark казва:

    А може би е най-нелепата смърт, от която можеш да умираш всеки ден и после пак любовта да ти дава живот, за да умираш после пак… Ама че объркано, м?😦

  3. Жени казва:

    Много объркано… Но пък си го представила толкова истински, чак ми се сви сърцето ;(

  4. pmark казва:

    Навярно защото най-истински звучат истините.

  5. Жени казва:

    А и най-истински се усещат преживяните истини…

  6. radalia казва:

    Да, Лимонадена, може.
    И най-лшото е, че от това не се умира.

  7. Мария казва:

    Точно така, Radalia, най-лошото е, че не се умира. Не помня някога да ме е боляло повече от това да знам, че никога няма да мога прегърна някого, а да го искам отчаяно, и да го виждам, и да е на крачка от мен и да не мога да го докосна… PMark, не зная какъв е точно случая, но на мен ми се случи 2 пъти да пожелая да се умира от любов, заради един и същи мъж, само защото болката от липсата му да е непоносима…и физическа. И при последното ми почти умиране, ако не беше любовта на друг, смъртта можеше и да е истинска…Страданието ни учи, най-много ни учи как да се съхраним, как да открием доброто в себе си, дори и когато то не се вижда…

  8. pmark казва:

    „болката от липсата му да е непоносима…и физическа“

    И как се минава през това?

    Да, може би не умираш физически… но нещо в теб сигурно…

  9. Мария казва:

    Не зная как. Всеки път чувстваш, че не можеш повече, няма на къде да си разбит повече. Усещането е като буквално физически да чувстваш строшеното си сърце и как всеки негов удар е мъчение. Да чувстваш колко парят себствените ти сълзи. Незнам, нямам идея как се минава през това. Явно сме по-силни, отколкото мислим.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: