Беше малко преди полунощ. Стоеше срещу мен и крещеше нещо. Бях толкова изумена, че чувах единствено нещо за майка ми. Малката още по-стресната от мен, се беше вкопчила в крака ми и ме стискаше до болка.

После последва един удар. Май беше за мен, но инстинкта ме накара бързо да се преместя заедно с увисналото на крака ми дете. Чух как стъклата на витрината се разпаднаха на сол.

Изумлението продължаваше да ме изпълва. И някакво друго чувство. Не страх. Инстинкт, че трябва да направя нещо, за да прекратя тази ситуация. Огледах я бързо отстрани. Не бях в печеливша позиция. Той беше 2 глави над мен и килограмите му бяха със сигурност два пъти повече от моите.

Инстинкт.

Блъснах малкото зад мен и му изсъсках да не мърда от там. Започнах да се придвижвам към вратата. Знаех, че ще ме последва. Мислех, че на открито имам повече шанс.

Той продължаваше да крещи. Аз отговарях тихо. Мислех си, че на агресията не трябва да се отговаря с агресия, защото така предизвикваш още повече агресия. Че агресията може да се бори с думи. Навън изумена открих, че той си има компания. Още един екземпляр небрежно се беше облегнал на стълба на осветлението и гледаше сеир.

Чудех се къде ми е мобилния и дали имам шанс да набера полицията.

В този миг от тъмното с шеметна скорост изскочи друга фигура. Преди да извикам вече от ужас, осъзнах, че фигурата трябва да е от добрите. Защото беше хванала крещящия и го отнасяше в тъмното. Сеирджията се включи в този момент като скочи на гърба на добрия. Последва нещо, върху което ми останаха очите.

Светлината от уличното осветление падаше на парцали през листата на дърветата. В сумрака от сенки виждах как трите фигури се движеха в полузабавен каданс. В полусъзнание набрах полицията. Едната фигура падна. Май беше от лошите. Другите двама продължаваха да се движат като котки в мрака. Чуха се още няколко удара. Накрая и втория падна. Ура. Добрият победи.

Спасителят излезе от мрака и се приближи към мен с котешка походка. Взрях се в него. Не го познавах. Но все пак имаше нещо познато в него. Под бялата му тениска се виждаха релефни мускули, които продължаваха да играят. Усмихна ми се все едно нищо не беше станало преди малко и ме попита дали сме добре. Не знам защо продължавах да се взирам в играещите мускули и нищо не отговарях.

Полицията дойде. Той остана колкото да види, че съм възвърнала дар слово, прегърна ме небрежно и каза, че понякога единствения начин да победиш агресията е с друга агресия. След това се отдалечи в сенките със същата котешка походка, а мускулите му продължаваха да танцуват. Помислих си, че вероятно това е обичайното им състояние.

Не му бях благодарила. Но си помислих, че вероятно той е онзи тип мъже на честта, които правят нещата, защото така ги разбират, а не защото очакват благодарност, номера на мобилния ми или бялата ми кърпичка.

Картинката на танцуващите сенки в мрака обаче продължава да е пред очите ми. И на танцуващите мускулчета.