Разговор в кю-то с mismatched (който трябва да блоги повече :-Р) ме накара да се замисля. Въпросът бе „А ти коя си?“ И после продължи:

„Във вселената на много хора си LemonPie, на други хора си човека от работата, на трети си майката на малката Елена…“

Колко много лица може да има човек? Ужасно много.

Защото нищо не е само бяло, или само черно. Никой от нас не е само добър, или само лош. Какъв е човека много зависи от ситуацията, в която е поставен и от хората, с които е в момента.

Прост пример? Събуждам се, сгушена и ми е топло и уютно, не искам да се отлепям от прегръдката… нежно ми е, искам да задържа мига. Портокалчето обаче не чака, а неумолимо върви своя ход нагоре в небето. Нежността отстъпва място на забързаното ежедневие, в което трябва да си концентриран до болка и жесток към околните, за да влезеш в графика на деня.

Кога всъщност сме по истински? На събуждане, в полусънения свят на недосънувания сън или през деня, в хаоса на безумието с прокрадващата се мисъл за отпускане на финала.

Ако човек се променя според обстоятелствата, дали всички тези лица не са някакви маски или удобни доспехи, които поставяме, за да ни предпазват от околния свят. Или просто всичко – добре преплетено – прави истинския човек.

За себе си знам. Във вселената на много хора съм LemonPie, на други хора – човека от работата… Но в моята вселена съм всичко това и много повече. Не черна, не бяла, не добра, не лоша… а френетична комбинация от всички цветове и емоции.

А ти кой си?