Тази вечер имаше протестно шествие за защита на Странджа и „защитените “ територии. Не знам какво ще чуете по телевизора, обаче като бонус получавате и кратко инфо и от мен.

За протокола: този път имаше най-много хора, не знам точно колко, вероятно около хиляда (естествено, не съм ги броила). Браво на всички случайни граждани, които се присъединиха към шествието по пътя.

Пак за протокола: и този път ни пуснаха по маршрут, по който по-скоро предизвикахме усмивките и учудените физиономии на неразбралите, отколкото каквото и да било друго. Не за друго – ами по-голямата част от маршрута бе по пешеходни зони. В тази връзка предлагам следващия протест да бъде в някоя по-голяма бирария. Ефектът ще е абсолютно същия. Поне няма да останем жадни и гладни, ако не друго. Ако пак е такава жега и има климатици в бирарията, вероятно ще се чувстваме и по-малко изпотени.

И още веднъж за протокола: тези, срещу които бе насочен протеста, отдавна са си по китните къщички я в Бояна, я в Драгалевци, я където си живеят… или в някой новопостроен хотел по все по-малката ни пясъчна ивица на морето… или под дебела сянка в планината.

Последното за нас, разбира се, няма никакво значение. Ние сме ентусиасти, които си мислят, че с малко викане и скандиране ще обърнем хода на политиката.

Тц, мили момченца и момиченца. Нарочно използвам това обръщение. На тази мисъл ме наведе сформиралия се на финала на шествието „импровизиран“ митинг пред Александър Невски. Може и да не е бил импровизиран, а предварително заложен в програмата, но изглеждаше точно импровизиран. Защото някой там нещо си говореше отпред, а от време на време разни хора с „митингова“ закалка подемаха по някой вик, който уморено се разнасяше.

„Всеки ден ще е така до победата.“ Всеки ден до победата трябва да се работи върху сформирането на обществено мнение, което да не позволи на управляващите да си играят със закона по свое усмотрение. А това със сигурност не се прави с някакви изказвания от зле озвучен микробус. Знаете, че единствения език, на който се говори с политиците, е езика на натиска.

Лошата новина е, че всички ние – които искаме да си имаме една зелена България – няма с какво да натиснем политиците.

„Оставка!“ – бе другият възглас. Любим. Осанна, разпни го! Няма значение кой. То в тази държава всичко мислите, че се решава с две-три оставки. Просто се сменят лицата, но не и политиката. А политиката се управлява от финансовите интереси. А едни финансови интереси се побеждават само с по-големи финансови интереси.

Малко кауза пердута за шепа хора на колелета, за които баровеца в BMW-то, който напираше да мине през нас днес на Солунска и бясно натискаше клаксона сигурно си мислеше, че нямаме пари за автомобили и за това бутаме колелата.

Политиката е мръсна игра и там се побеждава единствено с мръсни номера. А трябва да има и друг начин….