Сблъсках се с един човек. Явно беше претърпял някаква операция и не можеше да възпроизведе и един нормален звук. Единственият начин да се чуе звук от него бе чрез едно уредче, което залепяше на ларинска си.

Продума. Питаше ме нещо. Чух металическа реч. Като от някакъв научнофантастичен филм. Не знам от кой филм точно. Не помня заглавия. Както и имена. Но не беше сладкото чуруликане на Арту. Звукът бе настръхващ, вледеняващ, нетипичен, като метални стърготини, които се посипват в звуковото пространство.

В първия момент не осъзнах какво ме пита. Знаех, че съм чула абсолютно добре. Но изненадата ми бе толкова голяма, че явно отделните метални звуци не бяха успели да се съединят в думи в съзнанието ми. Да не говорим заедно да съберат в едно въпроса, който стоеше и чакаше своя отговор.

Отвърнах само с едно дрезгаво „Моля?“ Металният звук се посипа из стаята отново. Съжалих, че не съм слушала внимателно от първия път. Кожата ми съвсем настръхна. А по гърба ми залазиха някакви мравки от притеснение. Защото човекът освен че трябваше да ползва уредчето, за да го чувам, явно го болеше при всеки опит за възпроизводство на звук.

Този път поне чух въпроса. Отговорих и той си тръгна. Продължих да гледам към затворената след него врата. Останах метално вцепенена и изумена за около 2 минути. После скочих от стола. Трябваше да направя нещо, за да прогоня металната тишина от стаята.

Знам, медицината прави чудеса за хората. Знам, че този странен начин е единственото средство на този човек за комуникация.

Но знам, че не искам да го срещам пак. На роботизираното съчувствие към чуждите страдания в мен му изгоря платката. Металните стърготини му дойдоха в повече.