My…

If…

През рамо

Понякога гледам през рамо,

взирам се в мокрите дири,

вървя по режещи петите стъкла.

Понякога ме няма, защото теб те няма.

Интуиция

Много е страшно да те гонят шестите чувства.

Знам, че всички, които нямат интуиция, искат да имат, но те идея си нямат колко зловещо е да знаеш, че ще се случи нещо и просто да стоиш и да го чакаш.

И не мога да разбера интуиция ли е това усещане, че имаш подозрения какво ще стане и после гледаш изтъпяло, че наистина е станало така? Или пък мисълта ти, че ще се случи нещо, го кара да се случва по начина, по който си го помислил?

Вече ме е страх да мисля…

Глад за хепиенд

Четох някъде, че американските филми се радвали на такова всеобщо приемане и одобрение благодарение на факта, че обикновено завършват с победа на доброто или казано с други думи – каквото и да се случва, ясно е, че добрият винаги оцелява, умира трудно, т.е. изобщо не умира, което ще рече, че ако ще умира – ще умира умно и все пак няма да умре и накрая доброто винаги възтържествува, а лошият отива в затвора или просто си плаща всички грешки където трябва.

В живота обаче не става така. Колкото пъти отворя новините, толкова пъти ще видя, че има N-броя жертви на пътно-транспортни произшествия, загинал от токов удар по време на работа, военен сблъсък тук, земетресение там, цунами на друго място… Или пък просто е фалирала някоя голяма компания. Новините с фалитите нямат изписани човешки жертви, но се подразбира, че хора остават на улицата и започват да търсят своя хепиенд. Защото за да се стигне до някакъв хепиенд обикновено на лента се преминава през десетки перипетии, за да може накрая да се съберат всички и да се прегърнат щастливо.

Само че добрите новини рядко влизат в новините. Обикновеният човек не интересува никого, защото няма драма, няма кръв, няма съспенс и много важно дали има хепиенд или просто е поредната статистика в хрониките на драмата.

А аз имам отчаяна нужда от добри новини. И във върховния си егоизъм не искам просто добри новини за хора на другия край на света, нито пък интересни новини за новата издънка на рода Джоли-Пит. Искам добри новини за себе си и хората около мен. Глупаво и упорито настоявам за моя собствен хепиенд и докато правя това, успявам да се натопя във всички възможни драми и трагедии.

Има моменти, в които докато чакам добрите новини, започвам да се чудя дали е по-добре да не чакаш нищо или да чакаш нещо, но то да не се случва. Ако не го чакаш и се случи, ще има приятен обрат в събитията и филма става супер интересен, защото всички зрители са очаквали най-лошото, но все пак облекчено си получават хепиенда.

Има моменти, в които отказвам да приема, че няма да чакам нищо. Защото ако не чакам, отричам изконното заложената у всеки надежда на очакването. Надеждата крепи човека или надеждата е последното, което остава, когато всичко друго го няма? Ужасно не обичам да се блъскам постоянно с въпроси, на които не получавам отговор. Или получавам в отговор други въпроси. Или просто получавам отговор, който не приемам. Да, в приемането е ключето на… нещо си. Приемане или примирение? Поредният въпрос.

Най-голямото наказание на човек е всъщност фактът, че е мислещо същество. Така сам си задаваш въпросите, сам си отговаряш, сам си слагаш диагнозата и си предписваш лечението. Да ни бяха дали и повече воля да си спазваме предписанията…

И все пак, независимо от диагнозата и всичко, гладът за хепиенд остава. Защото има жажда от надежда…

Живея на номер 13

Когато започне да те преследва лошият късмет, независимо в какво отношение и независимо, че всичко останало може да е прекрасно, ти се струва, че всичко се оцветява във възможно най-мрачно кървавите краски. В тези мигове си мисля, че някой ме е проклел или – нека съм по-мека, ми е пожелал лошото и с присъщия си детински гняв ми идва да му върна всички дяволи обратно по пощата или с куриер, за по-бързо.

В главата ми е заседнала една случка от ранните ми следтийнейджърски години, когато с едно вече бившо ръководство си сипехме зли думи и „пожелания“ при моето отлитане от полезрението и контрола му. После имаше серия случки, които не бяха приятни за нито една от двете страни. И преминаха в мига, в който се освободих от гнева си.

Пораснала съм. Няма го онзи бесен и див гняв, с който мога да пратя всеки и всичко по дяволите, само защото се чувствам наранена, смазана, болна, нещастна, самотна или каквото е там. И след като го пратя, да стигне точно където съм го изпратила, защото думите често тежат повече, отколкото някой, който не го изпитал на гърба си може да си представи.

Помъдряла съм. Ако бях в онези ранни следтинейджърски години, щях да мисля, че целият лош късмет е свързан не само с нечия клетва или прокоба, а с още хилядите неуловими частици на хаоса, щях сигурно да пъдя дяволите с тамян и да се свивам от суеверен ужас.

Но не съм суеверна. Знам, че лош късмет няма, а всичко е част от баланса в природата, в който и след най-ужасните мигове, трябва да дойдат най-прекрасните. Казаха ми, че съм силна, защото сама не осъзнавам какво преодолявам. И понеже хубавите мисли идват, когато не ги очакваш и е много важно кой ги предизвиква, благодарение на това осъзнах, че човек изобщо не знае границите на възможностите си, но ги осъзнава едва след като ги премине.

Няма нищо лошо в това да живееш на номер 13, да си роден на 13-ти и да вярваш, че лошото свършва, за да започне доброто.

Сега ме хвани за ръка и тръгваме по пътя накъдето трябва и знам – просто е трябвало да минем и от тук…

Live

Живеем истински само когато умираме…

…от любов.

Nice to meet you

Аз съм…

Шепотът в мрака,
който минава през теб.

Вечерният смях,
който се стича със ромон.

Спомен от вчера.
И картината утре.

Аз съм…
твойта лъстива сирена,
докосване, което гори,
целувка, която топи,
приплъзване страстно,
нежно прилепвам до теб.

Аз съм…
вътре в теб.

Обич.

Благодаря за помощта

Има дни…

…в които те блъска автомобил, който просто продължава по улицата, а ти лежиш в прахта и първата ти мисъл е учудването, че си жив. А втората колко много неща не са се случили, а искаш и трябва да се случат и заради тях трябва да се изправиш.

…в които не можеш дори да се усмихнеш от физическа болка, но потъваш в хриповете на сълзите и осъзнаваш, че болят физически повече от смеха.

…в които мислиш, че цялата медицина е безпомощна пред теб и срещаш само вдигнатите в учудване рамене.

…в които се влачиш на четири крака из дома си в опит да си сипеш чаша вода.

…в които сълзите просто се стичат сами, защото се чувстваш безсилен и смачкан.

В тези дни…

…се чувствам толкова малка, че мога да се събера в две шепи. Искам да попадна там, пръстчетата да се обвият нежно около мен и да ме скрият от целия свят. После леко да се разтворят, да се плъзнат по сълзите на бузите ми и да ги изтрият завинаги. А после да разтеглят закачливо истинска усмивка на устните ми.

…имам нужда просто от една прегръдка, за да продължа напред. Едно рамо, на което да се опра, за да продължа да се справям с целия хаос в мен и около мен. Една разумна дума, която да изкара лошите хапещи бръмбари от полудялото ми съзнание…

В тези дни благодаря на всички за помощта, защото ме учат да оцелявам сама.

Breathe

Странно как човек може да забрави да прави елементарни и рефлективни неща.

Първо трябва да заповядам на тялото да не спира да диша.

После… не знам.

Любов по време на… холера

Гледах филма. Със сигурност не в най-подходящия момент. Гарнирах го с ягоди с течен шоколад. Още по-неподходящо. И трябваше да разбера…

Навярно, че…

Любовта може да трае цял живот. Да, зная. Макар че животът ми е все още твърде кратък, там в дълбините на душата си усещам, че тъмната синева може да живее вечно.

И можеш да се стремиш към човека, който обичаш, независимо от грешките и криволиченията по пътя безкрайно дълго, докато не постигнеш съвършенството на усещането да си до него и да избухнете заедно в експлозия, която кара синевата да порозовява.

Разбрах и че има хора, които хора пропиляват времето си в „безсмислени спорове и твърде много гняв“. Това го виждам твърде често в реалността. Всъщност хората като цяло не ценят времето си. В момента се връщам в няколко свои момента на „спор“ и „гняв“ и съжалявам, че съм минавала от онази страна на барикадата, в която яростта води единствено до състояние, в което не усещаш капчица обич във въздуха. Виждам се и в няколко момента почти удавена от мъката, стиснала ме за гърлото. Защото не успявам да прекося една граница, която не трябва да бъде измината от мен.

А пък една героиня искаше „да се научи да бъде щастлива без любов“. Съжалявам. Това не го разбирам. И тя не се разбираше. Така сме устроени, че любовта е основната съставка на щастието. Друг път няма. Освен по тънкия лед. А после ще спрат всички сълзи и ще дойдат само слънчевите усмивки.

Любовта е „начало и край“. Защото просто идва… с „хей“, без да я предизвикваш, точно когато не я чакаш, дори когато си мислиш, че е последното, което ти трябва…

Тогава попадаш във възможно най-сладостния плен. И в мъката, примесена с тъга и отчайваща празнота на болката да чакаш един мейл цял ден.

А той така и да не идва.

Лека нощ.

I Walk Alone

… but I need your hand…

Падаме, ставаме…

Мислех си, че като деца падаме, кървим, а после след минутки ставаме, тичаме и се смеем все едно нищо не се е случило. После се обръщаш назад, гледаш белезите по ожулените колене и си мислиш, че ако не е този белег, изобщо няма дори да помниш, че ей там някъде си си разбил главата примерно.

А още по-после.. губим тази способност. Защото започваме да катастрофираме основно в главите си, сърцата, душите. Там раните наистина сякаш остават по-дълго да зеят, а пък ние сякаш нарочно отказваме да станем и продължим напред. А и сякаш още по-мазохистично към себе си държим пръстче в раната и повтаряме на себе си: „Виж кърви.“

Когато паднем като деца, само ласката на мама е достатъчна да изсуши всички сълзи. Като пораснем, крием сълзите от мама, защото мислим, че тя вече не може да ни помогне. Преглъщаме ги в някой ъгъл, а после ги пускаме да текат само в най-тъмното, когато цялата къща спи. Когато сме малки, сълзите лекуват. А когато пораснем, те сякаш ни задушават още повече. Защото събираме толкова болки, че и потоп от сълзи не може да отмие мъките и страховете ни.

Когато паднеш, не можеш да останеш вечно долу. Но можеш да останеш дълго на дъното. Безкрайно дълго. Не забравяй, че усещането за безкрайност на всеки е различно. Понякога и изтичането на минутите ми се вижда безкрайно дълго. Никога не съм имала търпение в душата си. Нито смиреност. А още по-малко примирение. И заради тези липси съм в състояние да се изправям дори срещу себе си. Но и да си държа пръстчето в раната и да повтарям: „Боли…“

Когато бях дете и бях с ожулени колене, никога не съм молила мама да ме гушне, за да спре да ме боли. А после, когато ставаме големи, дори за това се учим да молим понякога…

…

Ще довърша друг път.

Sun

Само едно нещо не достигаше, за да бъде денят перфектен…

Te bisque…

Има болки, които понасяме…

Има удари, които търпим…

Има обич, която очакваме…

Има скръб, за която мълчим…

Има и спомени, които събуждаме в нощите, когато не спим…

Te bisque…

Може ли да се умре от любов?

Трябва да разкажа това, защото иначе ме задушава…

Познавам я от години. Може да се каже, че дори сме приятелки. Добри при това. В много редки моменти ставаме просто познати и се разминаваме небрежно по спиралите на живота. След кратко обаче пак винаги се събираме. Споделяме си. Говорим си за всичко. А понякога просто си мълчим. Тя е от хората, с които мога да си мълча цял ден и няма да се почувствам неловко.

Тя е жизнерадостна и оптимистична. Винаги вижда изхода дори когато никой друг не може. Дори изхода да е да махне с ръка и да каже „просто трябва да се случи”. Дейна, активна, прави винаги поне по две неща наведнъж. В очите й танцуват пламъчета. Заради очакването на нещото зад ъгъла. Винаги е вярвала, че точно там се крие очарованието и щастието.

Един ден явно се сблъска точно с него и то точно зад онзи ъгъл, зад който не очакваше. Смееше се и казваше, че това е съдба. Но се носеше с устрем към тази съдба. Привличането я потапяше. Но светеше, грееше, искреше. Пръскаше нежност и доброта с всяка мекота на движенията си. Беше стигнала точно ъгъла, който бе чакала толкова дълго.

А после нещо се случи. Млъкна и спря да ми говори. Гледах я ден след ден и имах чувството, че се разпада на малки парченца. Ронеше частици от себе си. Беше ми болно. Изглеждаше вечна и замръзнала като Сфинкса. И точно като него ронеше малки песъчинки тъга. А очите й гледаха сляпо. В някакво нямо очакване. Не искаше повече ъгли. Просто замръзнала.

Седях и я гледах. Ужасно много исках да си говоря пак с нея. Този път аз да й намеря изхода. Да й дам сила. Да я прегърна. И стопля, за да размразя пълзящите ледове.

А тя само ме погледна уморено и каза:

„Научих се дори да се прегръщам вечер сама. Но не мога да се стопля. Заспивам със свито от болка сърце. А после нощем се будя, защото е спряло да боли. И тогава се взирам в тъмното и се чудя дали не съм умряла щом е спряло да боли.”

Една сълза се плъзгаше по бузите й. Имах чувството, че някъде дълбоко в очите й постоянно има сълзи. И не те се плъзгат по нея, а тя по тях. Сълзи по жадуването и неслучването на любовта.

Трудно ми е да понеса толкова болка.

И недоумявам защо при толкова видове смърти, трябва да умираме и от любов.

My deepest blue

Виждал ли си очите ми? Променят се. От танцуващите искрици в тях. После искрите помръкват. За да могат да избухнат пак. Очите живеят свой независим живот. Улавяла съм се, че се смея с глас, но очите ми остават студени. А друг път устните ми не помръдват, но в очите ми има лъч светлина, който може да проникне в теб, да те стопли, да те прегърне. А друг път искрите са толкова метално ледени, че ме вледеняват отвътре без да ги виждам. Но ги усещам. Зная, че точно този блясък убива. Не теб. Мен. Или нещо в мен.

А виждал ли си душата ми? Може би си ме усещал. Познавам неколцина, които смятат, че са ме докосвали. Може и така да е. Страдам от амнезия. Избирателна при това. Но ако съм се разтворила пред теб, ако съм ти разказала всичките си детски спомени, ако съм ти прошепнала всичките си страхове, ако съм протягала ръка да те прегърна, ако съм заспивала в теб, укротила бушуващите бесове, ако съм плакала на рамото ти, ако си ме видял гневна на теб и наранена от теб, но жадуваща да намери покоя единствено в теб… и ако си успял да видиш синевата в мен, значи си успял. Синьото е любимият ми цвят. Защото е нежно, дълбоко, потъващо, обгръщащо ме, утоляващо жаждата… и горчиво, задушаващо, тъмно, мрачно и оставам с пресъхнали устни от него.

Погледни ме!
Познаваш ли ме? Винаги съм твърдяла, че съм силна. Защото каквото и да се случва, мога да вдигна рамене, да се завъртя леко на пета и да тръгна. Няма да разбереш колко сведени са били раменете ми и няма да видиш очите ми. Няма да видиш какво плува в тях. Не, не са малки бели облачета. Тях ги пазя за онзи момент, в който ще се качим да кораба и ще отплаваме в онова спокойно слънчево море. Към острова.

А мога да не тръгна. Пак е сила. Да останеш смазан, пулсиращ, кървящ. И лекичко да се опитваш да се повдигнеш и събереш. И всяка клетка в теб да крещи от болка. Но да искаш да се изправиш. Защото вярваш. Защото знаеш, че само каквото те е смазало, може да те събере нежно в шепи, да те залепи с усмивка, да те погали с пръсти… и отново да се почувстваш цял.

А мога и да замръзна. Някъде в пространството. Има моменти, в които просто искам да се стопя като капчица роса в утрото. Или да се слея с дъжда навън. Поредната капка, която после ще се втече в улицата при другите. И никога повече няма да ме намериш. Все едно никога не ме е имало. Ще остана спомен. Първо пламтящо болезнен от недокосването. После задавящ от неизпълнените желания. Парещ от неизгорялата страст. Прогарящ буквички там по пътечката. Чертаещ спиралки по теб. По кожата, по усещанията, по чувствата, по вените…

И да ме няма. За да не те боля.

"Чувствам, че те познавам от преди

от друг свят, от друга вселена.

Кажи ми, че все още ме помниш.

Само с едно докосване на ръцете ти

мога да ти разкрия душата си.

Кажи ми дали помниш гласа ми..."

Трамвай (не)желание

Трети път се возя на трамвай. Не по принцип и не през живота си. Случвало ми се е и друг път, разбира се. Обаче все е било за мъничко и обикновено не в натоварените сутрешни часове. Или е било толкова отдавна, че съм загубила всички спомени за хората в трамвая. А те са от забавни до тъжни.
Ако кажа, че трамваят е голяма работа, не се смейте. Всъщност возейки се, ми хрумна да направя средна статистика кой какви ги делка и как си уплътнява времето докато се вози.

Тук е момента да кажа, че като четяща нация няма да се загубим, защото къде ако не в трамвая можеш да почетеш. Народът масово чете. Кой книги, кой днешния вестник, кой списание, а кой книжката на съседа. Важното е желание за четене да има. Групата на четящите представляваше една пета от трамвая. Което мисля е добре.

Следващите две групи обаче никак не са добре. Всеки четвърти спи в трамвая. Седнал, прав, няма значение. Някои спят и с отворени очи. Подпират се в тълпата, защото вътре така или иначе няма къде да паднеш и просто отнасях духа в други измерения. Трябва да се опитам да усвоя и онази отпусната стойка на седалката, в която главата ти леко висва надолу между раменете и се поклаща в тон с люлеенето на трамвая. Кофти е обаче, ако спиш с отворена уста. Не искам да си мисля какво може да влезе вътре.

И пак всеки четвърти си бърка в носа. Няма да кажа, че е отвратително. Защото и да не си бърка в носа, си бърка в ушите. С пръсти. И вади твърди телесни остатъци, които просто небрежно ръси около себе си. По-течните биваха изтривани я в ръкав, я в панталона… а всъщност в тълпата можеш и в съседа да се изтриеш. Бляк. Добър апетит.

Всеки трети зяпа през прозореца. Прозорците че са мръсни, е ясно. Всъщност те не са толкова мръсни, колкото стъклата са стари и предполагам от естественото износване на материала колкото и да се мие, си изглежда такова мътно. И като добавим малко прах и други остатъци, се получава опит за гледане през прозореца. Нищо. Хората са ентусиасти. И аз се опитвах да гледам.

Всеки втори гледа празно. Ето това е нещо, което никак не обичам. Или интензивно не обичам. Онези празни безсмислени погледи на умрели риби. И както ми беше смешно-иронично от разнообразните видове и типове, ми стана леко тъжно, че половин трамвай народ отива (вероятно) на работа без грам желание за това.

P.S. Забравих, че в трамвая имаше един човек, който се опитваше да не се смее много на околните картинки. Но ако се возя редовно там, или ще ми излязат бръчки от сдържания смях, или просто и аз ще се заразя от празен поглед.

Вечеринка с Ваня Щерева

Събота вечер е време за разпускане. Всеки разпуска както си иска и с каквото го влече. Мен обикновено ме влече на танци и прилежащата им музика. Понякога имам и други залитания. Може да ме увлече в кротка вечер с кино и сладки последващи приказки. Всъщност, често компанията е по-важна от мястото и събитието. Но понякога компания иска нещо различно… като жива музика.

В избора на жива музика снощи трябваше да съобразим програмата с наличните по живомузикалните клубове места. Изборът бе между Ани Лозанова и Ваня Щерева. И тъй като първата вече сме я чували, решихме да прослушаме втората.

До снощи, до преди да чуя Щерева на живо, много я уважавах. Защото е човек, който твори. На едро при това. Винаги съм се възхищавала на всестранно развитите личности, които пишат, пеят и свирят. Може би и рисува, не съм се замисляла, пък и не съм проверявала. Слушала съм записи и общото ни мнение бе, че може да пее, т.е. има глас. Затова и вложихме вероятно повече надежди в живото й изпълнение, отколкото получихме на практика.

Клубът определено не беше пренаселен. Рехаво насядалите бяха приканени да се приближат, за да си „направим вечеринка“. Стана ми смешно, но ако знаех смисълът на вечеринката, щях да се метна към вратата в мига на поканата.

Акустика (поне доколкото може да прецени нетренираното ми ухо) – добра. Песни – симпатични. До третата обаче. Няма значение кои са песните. Просто звучат еднакво. В една тоналност, с еднакво извиващ се кахърен глас. Червенооо. Замислих се, че особено ще й отива да пее някакъв англозвучащ джаз. Има готин глас за това. Не знам кой й пише българските текстове, надявам се да не е лично тя, обаче заслушвайки се в текстовете се почувствах тъпо, все едно съм се заслушала в някой блудкав кънтри текст. Чай или лееееед.

Избрахме чая. А после студа навън.

Да можеш да пееш е едно. Но да правиш живо шоу пред оскъдна публика е друго. Иска умения и клубни умения, които снощи навярно й бяха останали вкъщи.

А репликите на компанията преливаха от „колкото и силно да вика, не може да ме събуди“ до „имам чувството, че всички тук освен нас са платена публика“. А единственият й танцуващ фен бе окачествен просто като „близък приятел на семейството“.

Мисля, че повече няма да повторим точно това на живо. Иначе й пожелаваме творчески успехи. На всички фронтове. Не знам защо започвам да мисля, че всестранно развитите личности са утопия за стимулиране на малките деца.

Думите (не) убиват

Най-естественото нещо, което се търкаля от устните, пък в случая от пръстите, са думите. Мислите, че думите са безобидни? Наредени непроизволно букви, които оформят думи, а думите на свой ред – подреждат визуално мисли. Думите могат да са непреднамерено използвани, а могат и да стоят точно където трябва.

Изписала съм и съм изговорила толкова думи, от които и половината не са били разбрани както трябва, а да не говорим, че при постигането на предназначеното им изразяване успеваемостта ми е сигурно десет на сто.

Като ми кажат „дума” и първото, което ми се завърта в главата е „дума дупка не прави”. Смешното е, че после веднага се сещам и за продължението: „дума дупка не прави, но за дума се гони до дупка.”

Има още десетки пословици. Позволете ми свободата да перифразирам малко. По думите посрещат. Няма да продължа с изпращането по акъла, защото не е релевантно. Изпращат по натрупаното впечатление и разбиране за думите. Което ме води до мисълта, че аз стотици пъти може да съм казала А, а ти да си прочел О. Въпрос на перспектива в гледната точка.

Твърдя, че умея да боравя с думите. Мога да те отведа, където пожелая. И мога да ти внуша каквото си поискам. Не е вярно. Когато ме чуеш и прочетеш, ще се отведеш и ще имаш внушението точно за посоката, с която си влязъл в думите ми. Или казано с други думи (оу, пак думи) – в зависимост от начина, по който си ме възприел вчера, оня ден… Времето, което ми е необходимо, за да променя изначалното впечатление, може да е от огромно до безкрайно. И никога да не се случи.

От виртуализма на матрицата научих нещо важно. А то е, че хората или се „влюбват“ виртуално в мен, или просто ме намразват за винаги и без конкретна причина. Трудно ми е да разбера омразата и неприязънта към човек, когото познаваш само виртуално, но напоследък имам огромен напредък и в тази посока. Трудно ми е да разбера и мазохизма на ненавистта да не харесваш някой, но да продължаваш да висиш като сянка в пространството му. И да кажа, че ми е лесно да разбера и другата група, на споделените усмивки и топли чувства, вероятно пак ще заблудя мъничко. Защото by default трябва да влизаме и излизаме без предразсъдъци. Обаче толкова бързо правим потребителски настройки, че никога няма by default. Всъщност към групата на мразещите или интензивно не харесващите, трупам единствено игнор и безразличие.

Така или иначе не зная коя е по-голямата група, но пораждането на каквито и да е чувства – положителни или отрицателни – за мен лично доказва, че с думите всеки някъде съм успяла да го докосна нежно или ударя грубо.

И така както с езиче можеш нежно да помилваш любимия, така се сетих и за „езикът кости няма, но кости троши”.

Внимавайте с думите.

Песничката е предвидима: