Born To Suffer
Появих се от звука на тетивата,
направена да се раздам докрай,
да бъда просто песен в нечия душа.
Затвори очи и ме остави
да събудя в сърцето ти полъха,
защото съм родена да те изгоря.
Открадни малко време,
чуй песента и бъди щастлив,
свободен като вятъра,
не тъжи, ще дойде и твоя миг.
Ще те накарам да почувстваш света.
Ти си още млад,
като слънце и дъга след дъжда,
последвай светлината, няма да е лъжа
и ще видиш, че ще те озаря.
Ти си тук да се загубиш или да намериш,
да си опора насред пустошта,
да живееш люшкайки се между разума и любовта
Потърси си пътя, провери го,
и се научи всеки следваш ден
да следваш своята звезда.
Това не е просто суета.
Остави ме да вляза в твоята душа…
Появих се от звука на тетивата,
направена да се раздам … докрай,
да бъда просто песен в нечия душа.
Сбръч
Понеже е сезона на слънчевите очила, който при мен трае и зимата включително, стига да има слънце, вървя и си зяпам аз хората съвсем безнаказано. И както съм казвала, като зяпаш хората, може да ти дойдат чудни мисли в хубавата глава. Ей така тези дни ги гледам колко са сбръчкани, как са сбръчкани и къде точно са се сбръчкали. И изобщо не става въпрос за онези важни бръчки, които трябва да имаш така или иначе в централния мозък.
Сбръчканите физиономии се делят на два вида: хепи и не-хепи. Тъжното е, че повечето, които видях, бяха не-хепи. Познават се по характерните бръчки около устата – виснали надолу две черти, които правят устата безкрайно голяма – това от много цупене става сигурно, или мрежа от бръчки като стиснато дупе (въх, какви асоциации си правя) – трябва да идват от вечно презрение или пренебрежение. Други видове са някакви дълбоки черти между очите – чудех се това за по-добър ориентир на снайперистите ли трябва да служи или какво, защото идва от много мислене. А бръчките са се объркали и вместо върху сивия мускул взели, че се праснали я между очите, я на челото.
Хепи бръчки са рядкост. И обикновено са около очите. Защото стават от смях. Обаче идея си нямаш колко трябва да се смееш, за да се сбръчкаш от смях.
Аз проблем с бръчките засега нямам, нищо че скоро ще ударя следващия РД. Само Сбръч ми прави от време на време, но с него се оправям. Но пък си мечтая, когато имам бръчки – защото няма как да избягам от тях – те да са около очите.
P.S. Сбръч е това:
Слънчев лъч
Мой бъди…
17 мига от…
1.
Хей…
2.
Магнит. Зарязвам всичко.
3.
Събуждане. По-скоро опит. Трудно е, знам. Но е източник на бурен смях.
4.
Докосва ме слънчев лъч. И милва нежно всички сетива.
5.
Говорим. И никой не забелязва, че е нощ. Още по-малко, че утрото е дошло. И сякаш нищо не сме казали.
6.
Трето гише. Спориш. Искаш направо на първо. Да не забравиш слънчогледа.
7.
Киното се отлага. Смутени. Но се смеем.
8.
Хълцам от смях. Защото искаш да скачаш.
9.
Question of… Шоколад и портокал. Обезумявам.
10.
Нарисувахме пеперуди. И ги пуснахме да летят. А после заспивам като птиче на рамото ти.
11.
Старая се да не се смея много, защото ще ме чуеш. А после те търся в тълпата.
12.
Вярвам ти. Както никога преди не съм вярвала. Научи ме да мечтая.
13.
Хиляди цветни частици и дъжд от желания.
14.
Потапяне. И потъване. С локум и sensacion por…
15.
Водиш ме по пътя. И внимаваш да не стъпя накриво.
16.
Пожелавам те завинаги.
17.
Чакам.
Да го напишеш.
Всъщност не са 17, а поне 4148. А съм жадна за още хиляди.
Дъждовно, с гръмотевици
Някак си свиквам с дъждовните дни. И с бурите. И с гръмотевиците. Страх ме само, че дъждът е започнал да ме дави, бурята ме вихри във всички посоки, а гръмотевиците удрят точно там, където боли най-много.
Не обичам думичката “мразя”. А в момента…
Мразя да се чувствам безсилна до степен, в която се намирам в празна черна стая, стоя в ъгъла и се опитвам да намеря точка светлина. Мразя да се задушавам от болки и обиди. Мразя да повтарям едно и също и да се чувствам нелепо от това, че го правя. Мразя да се вкарвам сама в задънена улица и да чуя, че от там няма изход, сякаш не го виждам сама. Мразя се, когато се чувствам сякаш всеки следващ дъх е грешка на битието. Мразя и да моля за помощ, но го правя. Мразя и вместо помощ да получа шамар. Мразя да предизвикват повече страхове в мен от тези, които вече имам. Мразя да ме карат да удрям в отговор на това, че мен са ме ударили.
И това не е всичко.
Мразя нелепостите на живота. И дъжда, и бурите, и гръмотевиците мразя. Дори мразя да си тръгвам, когато всъщност зная, че това е единственото място, на което искам да бъда завинаги. Но май излиза, че колкото повече искаш, толкова повече не получаваш. Това за контра на житейското ми правило.
А съм човек, който не знае какво е да мрази.
Обратното на омраза трябваше да бъде.
Много неща…
…трябваше…
I Walk Alone
… but I need your hand…
Падаме, ставаме…
Мислех си, че като деца падаме, кървим, а после след минутки ставаме, тичаме и се смеем все едно нищо не се е случило. После се обръщаш назад, гледаш белезите по ожулените колене и си мислиш, че ако не е този белег, изобщо няма дори да помниш, че ей там някъде си си разбил главата примерно.
А още по-после.. губим тази способност. Защото започваме да катастрофираме основно в главите си, сърцата, душите. Там раните наистина сякаш остават по-дълго да зеят, а пък ние сякаш нарочно отказваме да станем и продължим напред. А и сякаш още по-мазохистично към себе си държим пръстче в раната и повтаряме на себе си: “Виж кърви.”
Когато паднем като деца, само ласката на мама е достатъчна да изсуши всички сълзи. Като пораснем, крием сълзите от мама, защото мислим, че тя вече не може да ни помогне. Преглъщаме ги в някой ъгъл, а после ги пускаме да текат само в най-тъмното, когато цялата къща спи. Когато сме малки, сълзите лекуват. А когато пораснем, те сякаш ни задушават още повече. Защото събираме толкова болки, че и потоп от сълзи не може да отмие мъките и страховете ни.
Когато паднеш, не можеш да останеш вечно долу. Но можеш да останеш дълго на дъното. Безкрайно дълго. Не забравяй, че усещането за безкрайност на всеки е различно. Понякога и изтичането на минутите ми се вижда безкрайно дълго. Никога не съм имала търпение в душата си. Нито смиреност. А още по-малко примирение. И заради тези липси съм в състояние да се изправям дори срещу себе си. Но и да си държа пръстчето в раната и да повтарям: “Боли…”
Когато бях дете и бях с ожулени колене, никога не съм молила мама да ме гушне, за да спре да ме боли. А после, когато ставаме големи, дори за това се учим да молим понякога…
…
Ще довърша друг път.
Amar te duele
Филм… сладникава история, безкрайно позната, дъвкана, експлоатирана… и все пак:
“Това е света. Разделен е на две. Затова се разпада.”
Чисто и просто обяснение. Да се отбележи от всички анализатори.
“- Защо ме целуна изобщо?
- Беше на игра.
- Само че от тогава не мога да спра да мисля за теб.”
Винаги любовта започва на игра. А после се оказва, че не знаем правилата. Или не сме достатъчно подготвени. Някои си тръгват и с тежки рани от терена.
“Това място не съществува. Съществува, само ако го желаеш.”
… и ако вярваш в илюзии… само отбелязвам, че илюзиите често болят.
“- Човек трябва да знае с кой може и с кой не.
- Но аз я обичам, мамо.
- Това не е достатъчно.
- Боли ме цялото тяло.
- Знам. Никой не казва, че любовта не боли.“
За пореден път - да обичаш и да бъдеш обичан не е всичко на този свят. И да искаш безумно, пак не е достатъчно. Да жадуваш, копнееш, мечтаеш, бленуваш, сънуваш… amar te duele.
Разплаках се. Няколко пъти. Но аз съм сантиментална. Виж и ти.
Sun
Само едно нещо не достигаше, за да бъде денят перфектен…
Te bisque…
Има болки, които понасяме…
Има удари, които търпим…
Има обич, която очакваме…
Има скръб, за която мълчим…
Има и спомени, които събуждаме в нощите, когато не спим…
Te bisque…
Be Green
Нямам предвид да си облечеш зелените дрехи.
И без това цяла година изсипваме тонове боклуци върху синята си планета, та чак вече се чудя дали още е синя като се гледа отгоре, но поне днес направи нещо полезно.
Мен ако ме питат, зеленият начин на живот трябва да се превърне в ежедневие, защото малката инвестиция в промяна на замърсяващите планетата навици днес е огромен кредит към бъдещето на всички ни.
Няма да давам съвети, защото който се интересува, винаги ще открие поне 20 препоръки как да спасим планетата. Само казвам, че не трябва да очакваш малките ти стъпки да окажат незабавен и грандиозен ефект. Мисли за себе си като песъчинка във времето и пространството. И не забравяй, че само многото песъчинки правят един плаж прекрасен.
P.S. Вече байкам. Много моля да направите нещо добро за човечеството - не ме газете.
Frappe Time
Дойде време за фрапе. Който не знае, правя най-хубавото фрапе в цяла България. Перфектно. Точно с толкова пяна, колкото му трябва. С три големи бучки лед. И ледена вода. Стича се през сламката с безумната наслада на сладолед в горещ ден.
Питам аз какво му трябва на човек освен едно фрапе, слънчев ден, в който е развъртял педалите, а вятърът го е гонил и осъзнаването на една истина. Било то и в ден, в който си чул някакви лоши и страшни неща от един чичко с бяла престилка.
Всъщност няма да си призная, че през двайсет и няколко дни изпадам в тъпи настроения, които не знам как се търпят. Защото в тях и аз май не се търпя. Това обаче - повтарям - не съм си го признала.
Трябват и още едно-две неща, за да бъде светът съвършен. Но и така се пие.
P.S. Няма пък.
Може ли да се умре от любов?
Трябва да разкажа това, защото иначе ме задушава…
Познавам я от години. Може да се каже, че дори сме приятелки. Добри при това. В много редки моменти ставаме просто познати и се разминаваме небрежно по спиралите на живота. След кратко обаче пак винаги се събираме. Споделяме си. Говорим си за всичко. А понякога просто си мълчим. Тя е от хората, с които мога да си мълча цял ден и няма да се почувствам неловко.
Тя е жизнерадостна и оптимистична. Винаги вижда изхода дори когато никой друг не може. Дори изхода да е да махне с ръка и да каже „просто трябва да се случи”. Дейна, активна, прави винаги поне по две неща наведнъж. В очите й танцуват пламъчета. Заради очакването на нещото зад ъгъла. Винаги е вярвала, че точно там се крие очарованието и щастието.
Един ден явно се сблъска точно с него и то точно зад онзи ъгъл, зад който не очакваше. Смееше се и казваше, че това е съдба. Но се носеше с устрем към тази съдба. Привличането я потапяше. Но светеше, грееше, искреше. Пръскаше нежност и доброта с всяка мекота на движенията си. Беше стигнала точно ъгъла, който бе чакала толкова дълго.
А после нещо се случи. Млъкна и спря да ми говори. Гледах я ден след ден и имах чувството, че се разпада на малки парченца. Ронеше частици от себе си. Беше ми болно. Изглеждаше вечна и замръзнала като Сфинкса. И точно като него ронеше малки песъчинки тъга. А очите й гледаха сляпо. В някакво нямо очакване. Не искаше повече ъгли. Просто замръзнала.
Седях и я гледах. Ужасно много исках да си говоря пак с нея. Този път аз да й намеря изхода. Да й дам сила. Да я прегърна. И стопля, за да размразя пълзящите ледове.
А тя само ме погледна уморено и каза:
„Научих се дори да се прегръщам вечер сама. Но не мога да се стопля. Заспивам със свито от болка сърце. А после нощем се будя, защото е спряло да боли. И тогава се взирам в тъмното и се чудя дали не съм умряла щом е спряло да боли.”
Една сълза се плъзгаше по бузите й. Имах чувството, че някъде дълбоко в очите й постоянно има сълзи. И не те се плъзгат по нея, а тя по тях. Сълзи по жадуването и неслучването на любовта.
Трудно ми е да понеса толкова болка.
И недоумявам защо при толкова видове смърти, трябва да умираме и от любов.
7-годишно момиченце изнасилено от баща си
Чета и не мога да повярвам. Нито на очите, нито на ума си, нито на възприятията си.
Момиченце на 7 изнасилено от биологичния си баща.
Почти ми секват думите, за да опиша възмущението, което ме залива. А после на негово място идва само едно - гняв, гняв и гняв.
Гневна съм на хората. На човека, който се е осмелил да продължи мисълта на болния си мозък и да посегне сексуално на едно крехко, нежно, мило човече. И не просто да го употреби, пребие и смаже от бой, а да се изгаври по най-долен начин с тялото му, опирайки се вероятно на наивната детска обич и вяра в бащата…
Гневна съм и на повдигането с рамене и на подминаването на педофилията. На липсата на здраво законодателство, което да брани единствения най-ценен ресурс на това общество. Този ресурс не съм аз, ти и който там се отбие да прочете гнева ми. Богатството са ни децата. Които обществото, в което живеем, си позволява да подминава и оставя сами да растат на улицата.
Смеем се на стария морал, но има на какво да се научим от него. Знаете ли коя е била основната клетка на обществото? Не отделния човек. А семейството. Затова се казва и здрави семейни ценности. Каквито вече няма. Защото и тонове хартия да се изпишат и хиляди постове да издраскаме… резултатът е, че тази клетка я е хванал рака.
Защото и това, както всички други чудеса на съвременния ни свят, ще бъде забравено точно след три дни. И знаете ли какво? За проблемите трябва да се говори. Но не просто да се вдига шум. Трябва и да се търси начин за тяхното отстраняване. И да не вдигаш рамене, защото това не се случва в твоя дом.
Защото сигурно и тази нещастна майка не е очаквала, че човекът, с когото иначе навярно дели едно легло, във фантазиите си е рисувал тройка с невръстната си 7-годишна дъщеря.
Брутално ли прозвуча последното? И случаят е брутален. Съжалявам.
My deepest blue
Виждал ли си очите ми? Променят се. От танцуващите искрици в тях. После искрите помръкват. За да могат да избухнат пак. Очите живеят свой независим живот. Улавяла съм се, че се смея с глас, но очите ми остават студени. А друг път устните ми не помръдват, но в очите ми има лъч светлина, който може да проникне в теб, да те стопли, да те прегърне. А друг път искрите са толкова метално ледени, че ме вледеняват отвътре без да ги виждам. Но ги усещам. Зная, че точно този блясък убива. Не теб. Мен. Или нещо в мен.
А виждал ли си душата ми? Може би си ме усещал. Познавам неколцина, които смятат, че са ме докосвали. Може и така да е. Страдам от амнезия. Избирателна при това. Но ако съм се разтворила пред теб, ако съм ти разказала всичките си детски спомени, ако съм ти прошепнала всичките си страхове, ако съм протягала ръка да те прегърна, ако съм заспивала в теб, укротила бушуващите бесове, ако съм плакала на рамото ти, ако си ме видял гневна на теб и наранена от теб, но жадуваща да намери покоя единствено в теб… и ако си успял да видиш синевата в мен, значи си успял. Синьото е любимият ми цвят. Защото е нежно, дълбоко, потъващо, обгръщащо ме, утоляващо жаждата… и горчиво, задушаващо, тъмно, мрачно и оставам с пресъхнали устни от него.
Погледни ме!
Познаваш ли ме? Винаги съм твърдяла, че съм силна. Защото каквото и да се случва, мога да вдигна рамене, да се завъртя леко на пета и да тръгна. Няма да разбереш колко сведени са били раменете ми и няма да видиш очите ми. Няма да видиш какво плува в тях. Не, не са малки бели облачета. Тях ги пазя за онзи момент, в който ще се качим да кораба и ще отплаваме в онова спокойно слънчево море. Към острова.
А мога да не тръгна. Пак е сила. Да останеш смазан, пулсиращ, кървящ. И лекичко да се опитваш да се повдигнеш и събереш. И всяка клетка в теб да крещи от болка. Но да искаш да се изправиш. Защото вярваш. Защото знаеш, че само каквото те е смазало, може да те събере нежно в шепи, да те залепи с усмивка, да те погали с пръсти… и отново да се почувстваш цял.
А мога и да замръзна. Някъде в пространството. Има моменти, в които просто искам да се стопя като капчица роса в утрото. Или да се слея с дъжда навън. Поредната капка, която после ще се втече в улицата при другите. И никога повече няма да ме намериш. Все едно никога не ме е имало. Ще остана спомен. Първо пламтящо болезнен от недокосването. После задавящ от неизпълнените желания. Парещ от неизгорялата страст. Прогарящ буквички там по пътечката. Чертаещ спиралки по теб. По кожата, по усещанията, по чувствата, по вените…
И да ме няма. За да не те боля.
"Чувствам, че те познавам от преди от друг свят, от друга вселена. Кажи ми, че все още ме помниш. Само с едно докосване на ръцете ти мога да ти разкрия душата си. Кажи ми дали помниш гласа ми..."
Разпиляно
Разпилях се от желания…
Вятърът в мен търси подслон…
Ако съм песен…
Ако съм песен, днес съм това:
Само не знам защо се чувствам едновременно пианист и пиано…
А ти коя песен си днес?
Писна ли ви да чакате пост?
Гледам не съм писала особено тази седмица. Което сигурно много учудва някои, свикнали с дневната ми порция глупости. Или каквото беше там с Бареков. Смея се. И се радвам на времето, което ми се отваря покрай неангажираността с блога.
Иначе пиша. Много. По цял ден. От време на време и пост драскам. Обаче не го пускам. Пращам си ги по мейла. От единия акаунт в гмейла на другия в яхуто. Смешното е, че като мине ден-два и си ги чета. Изглеждат ми някакви странни и сякаш някой друг нещо е мислил и го е споделил с мен. Затварям ги. Не съм започнала да си отговарям още на мейлите от мен до мен, което означава, че съм добре.
Иначе имам да бълвам много. Мисля основно за това колко е важно да бъдеш истински. И колко е страшно. И колко много може да боли. И въпреки всички колко, продължавам да подреждам таблица в главата си. В едната колона са всички колко, а в другата стои само една позиция - “истински”. Защото ако си мислиш, че фалшив си красив и привлекателен, то много грешиш.
Аз съм голямо момиче вече. Искам само истински неща.
Българче да се наричам… или една петиция
Тече петиция за услоявянето на книжовния български език като част от Държавните образователни изисквания.
За самото безумие на държавната идея, което в превод звучи “българският да не е задължителен в България”, не ми се коментира.
Коментират ми се подписалите петицията. Там има опция, освен да си разпишеш трите имена и ЕГН-то, да изразиш и личното си мнение по въпроса. Ето там е смешката в цялата работа. Голяма част от мненията са пълни с правописни и пунктуационни грешки, има такива написани на латиница, има такива, които са се стремили да изразят сложна мисъл, но се е получила безсмислица, оксиморон или някаква подобна щуротия.
И знаете ли какво? Тайната е, че грамотен народ на никой от управляващите не му трябва. А пък такъв, който може да мисли - още по-малко. Защото само стадото може да се управлява лесно.
А пък вие си скачайте… Защото моето дете български ще знае, независимо от държавните разпоредби. И тук задавам въпрос: Колко от вас научиха децата си на правилен книжовен български? Колко от вас имат изобщо време да застават зад подписите си. Или казано още по-грубо: Аджеба (каква хубава “българска” думичка) на избори се гласува за едни, а после същите гласоподаватели скачат срещу гласовете си. Типичен пример на “няма угодия”.
Само с “приказливи” подписи нищо не става. Трябват и дела.
