My…

If…

През рамо

Понякога гледам през рамо,

взирам се в мокрите дири,

вървя по режещи петите стъкла.

Понякога ме няма, защото теб те няма.

Интуиция

Много е страшно да те гонят шестите чувства.

Знам, че всички, които нямат интуиция, искат да имат, но те идея си нямат колко зловещо е да знаеш, че ще се случи нещо и просто да стоиш и да го чакаш.

И не мога да разбера интуиция ли е това усещане, че имаш подозрения какво ще стане и после гледаш изтъпяло, че наистина е станало така? Или пък мисълта ти, че ще се случи нещо, го кара да се случва по начина, по който си го помислил?

Вече ме е страх да мисля…

Другото най-важно

е, че Чочко също ме обича.

Най-важното

е, че обичам Чочко.

Глад за хепиенд

Четох някъде, че американските филми се радвали на такова всеобщо приемане и одобрение благодарение на факта, че обикновено завършват с победа на доброто или казано с други думи – каквото и да се случва, ясно е, че добрият винаги оцелява, умира трудно, т.е. изобщо не умира, което ще рече, че ако ще умира – ще умира умно и все пак няма да умре и накрая доброто винаги възтържествува, а лошият отива в затвора или просто си плаща всички грешки където трябва.

В живота обаче не става така. Колкото пъти отворя новините, толкова пъти ще видя, че има N-броя жертви на пътно-транспортни произшествия, загинал от токов удар по време на работа, военен сблъсък тук, земетресение там, цунами на друго място… Или пък просто е фалирала някоя голяма компания. Новините с фалитите нямат изписани човешки жертви, но се подразбира, че хора остават на улицата и започват да търсят своя хепиенд. Защото за да се стигне до някакъв хепиенд обикновено на лента се преминава през десетки перипетии, за да може накрая да се съберат всички и да се прегърнат щастливо.

Само че добрите новини рядко влизат в новините. Обикновеният човек не интересува никого, защото няма драма, няма кръв, няма съспенс и много важно дали има хепиенд или просто е поредната статистика в хрониките на драмата.

А аз имам отчаяна нужда от добри новини. И във върховния си егоизъм не искам просто добри новини за хора на другия край на света, нито пък интересни новини за новата издънка на рода Джоли-Пит. Искам добри новини за себе си и хората около мен. Глупаво и упорито настоявам за моя собствен хепиенд и докато правя това, успявам да се натопя във всички възможни драми и трагедии.

Има моменти, в които докато чакам добрите новини, започвам да се чудя дали е по-добре да не чакаш нищо или да чакаш нещо, но то да не се случва. Ако не го чакаш и се случи, ще има приятен обрат в събитията и филма става супер интересен, защото всички зрители са очаквали най-лошото, но все пак облекчено си получават хепиенда.

Има моменти, в които отказвам да приема, че няма да чакам нищо. Защото ако не чакам, отричам изконното заложената у всеки надежда на очакването. Надеждата крепи човека или надеждата е последното, което остава, когато всичко друго го няма? Ужасно не обичам да се блъскам постоянно с въпроси, на които не получавам отговор. Или получавам в отговор други въпроси. Или просто получавам отговор, който не приемам. Да, в приемането е ключето на… нещо си. Приемане или примирение? Поредният въпрос.

Най-голямото наказание на човек е всъщност фактът, че е мислещо същество. Така сам си задаваш въпросите, сам си отговаряш, сам си слагаш диагнозата и си предписваш лечението. Да ни бяха дали и повече воля да си спазваме предписанията…

И все пак, независимо от диагнозата и всичко, гладът за хепиенд остава. Защото има жажда от надежда…

Живея на номер 13

Когато започне да те преследва лошият късмет, независимо в какво отношение и независимо, че всичко останало може да е прекрасно, ти се струва, че всичко се оцветява във възможно най-мрачно кървавите краски. В тези мигове си мисля, че някой ме е проклел или – нека съм по-мека, ми е пожелал лошото и с присъщия си детински гняв ми идва да му върна всички дяволи обратно по пощата или с куриер, за по-бързо.

В главата ми е заседнала една случка от ранните ми следтийнейджърски години, когато с едно вече бившо ръководство си сипехме зли думи и “пожелания” при моето отлитане от полезрението и контрола му. После имаше серия случки, които не бяха приятни за нито една от двете страни. И преминаха в мига, в който се освободих от гнева си.

Пораснала съм. Няма го онзи бесен и див гняв, с който мога да пратя всеки и всичко по дяволите, само защото се чувствам наранена, смазана, болна, нещастна, самотна или каквото е там. И след като го пратя, да стигне точно където съм го изпратила, защото думите често тежат повече, отколкото някой, който не го изпитал на гърба си може да си представи.

Помъдряла съм. Ако бях в онези ранни следтинейджърски години, щях да мисля, че целият лош късмет е свързан не само с нечия клетва или прокоба, а с още хилядите неуловими частици на хаоса, щях сигурно да пъдя дяволите с тамян и да се свивам от суеверен ужас.

Но не съм суеверна. Знам, че лош късмет няма, а всичко е част от баланса в природата, в който и след най-ужасните мигове, трябва да дойдат най-прекрасните. Казаха ми, че съм силна, защото сама не осъзнавам какво преодолявам. И понеже хубавите мисли идват, когато не ги очакваш и е много важно кой ги предизвиква, благодарение на това осъзнах, че човек изобщо не знае границите на възможностите си, но ги осъзнава едва след като ги премине.

Няма нищо лошо в това да живееш на номер 13, да си роден на 13-ти и да вярваш, че лошото свършва, за да започне доброто.

Сега ме хвани за ръка и тръгваме по пътя накъдето трябва и знам – просто е трябвало да минем и от тук…

Live

Живеем истински само когато умираме…

…от любов.

Nice to meet you

Аз съм…

Шепотът в мрака,
който минава през теб.

Вечерният смях,
който се стича със ромон.

Спомен от вчера.
И картината утре.

Аз съм…
твойта лъстива сирена,
докосване, което гори,
целувка, която топи,
приплъзване страстно,
нежно прилепвам до теб.

Аз съм…
вътре в теб.

Обич.

Благодаря за помощта

Има дни…

…в които те блъска автомобил, който просто продължава по улицата, а ти лежиш в прахта и първата ти мисъл е учудването, че си жив. А втората колко много неща не са се случили, а искаш и трябва да се случат и заради тях трябва да се изправиш.

…в които не можеш дори да се усмихнеш от физическа болка, но потъваш в хриповете на сълзите и осъзнаваш, че болят физически повече от смеха.

…в които мислиш, че цялата медицина е безпомощна пред теб и срещаш само вдигнатите в учудване рамене.

…в които се влачиш на четири крака из дома си в опит да си сипеш чаша вода.

…в които сълзите просто се стичат сами, защото се чувстваш безсилен и смачкан.

В тези дни…

…се чувствам толкова малка, че мога да се събера в две шепи. Искам да попадна там, пръстчетата да се обвият нежно около мен и да ме скрият от целия свят. После леко да се разтворят, да се плъзнат по сълзите на бузите ми и да ги изтрият завинаги. А после да разтеглят закачливо истинска усмивка на устните ми.

…имам нужда просто от една прегръдка, за да продължа напред. Едно рамо, на което да се опра, за да продължа да се справям с целия хаос в мен и около мен. Една разумна дума, която да изкара лошите хапещи бръмбари от полудялото ми съзнание…

В тези дни благодаря на всички за помощта, защото ме учат да оцелявам сама.

Breathe

Странно как човек може да забрави да прави елементарни и рефлективни неща.

Първо трябва да заповядам на тялото да не спира да диша.

После… не знам.

Любов по време на… холера

Гледах филма. Със сигурност не в най-подходящия момент. Гарнирах го с ягоди с течен шоколад. Още по-неподходящо. И трябваше да разбера…

Навярно, че…

Любовта може да трае цял живот. Да, зная. Макар че животът ми е все още твърде кратък, там в дълбините на душата си усещам, че тъмната синева може да живее вечно.

И можеш да се стремиш към човека, който обичаш, независимо от грешките и криволиченията по пътя безкрайно дълго, докато не постигнеш съвършенството на усещането да си до него и да избухнете заедно в експлозия, която кара синевата да порозовява.

Разбрах и че има хора, които хора пропиляват времето си в “безсмислени спорове и твърде много гняв”. Това го виждам твърде често в реалността. Всъщност хората като цяло не ценят времето си. В момента се връщам в няколко свои момента на “спор” и “гняв” и съжалявам, че съм минавала от онази страна на барикадата, в която яростта води единствено до състояние, в което не усещаш капчица обич във въздуха. Виждам се и в няколко момента почти удавена от мъката, стиснала ме за гърлото. Защото не успявам да прекося една граница, която не трябва да бъде измината от мен.

А пък една героиня искаше “да се научи да бъде щастлива без любов”. Съжалявам. Това не го разбирам. И тя не се разбираше. Така сме устроени, че любовта е основната съставка на щастието. Друг път няма. Освен по тънкия лед. А после ще спрат всички сълзи и ще дойдат само слънчевите усмивки.

Любовта е “начало и край”. Защото просто идва… с “хей”, без да я предизвикваш, точно когато не я чакаш, дори когато си мислиш, че е последното, което ти трябва…

Тогава попадаш във възможно най-сладостния плен. И в мъката, примесена с тъга и отчайваща празнота на болката да чакаш един мейл цял ден.

А той така и да не идва.

Лека нощ.

17 мига от…

1.

Хей…

2.

Магнит. Зарязвам всичко.

3.

Събуждане. По-скоро опит. Трудно е, знам. Но е източник на бурен смях.

4.

Докосва ме слънчев лъч. И милва нежно всички сетива.

5.

Говорим. И никой не забелязва, че е нощ. Още по-малко, че утрото е дошло. И сякаш нищо не сме казали.

6.

Трето гише. Спориш. Искаш направо на първо. Да не забравиш слънчогледа.

7.

Киното се отлага. Смутени. Но се смеем.

8.

Хълцам от смях. Защото искаш да скачаш.

9.

Question of… Шоколад и портокал. Обезумявам.

10.

Нарисувахме пеперуди. И ги пуснахме да летят. А после заспивам като птиче на рамото ти.

11.

Старая се да не се смея много, защото ще ме чуеш. А после те търся в тълпата.

12.

Вярвам ти. Както никога преди не съм вярвала. Научи ме да мечтая.

13.

Хиляди цветни частици и дъжд от желания.

14.

Потапяне. И потъване. С локум и sensacion por…

15.

Водиш ме по пътя. И внимаваш да не стъпя накриво.

16.

Пожелавам те завинаги.

17.

Чакам.

Да го напишеш.

Всъщност не са 17, а поне 4148. А съм жадна за още хиляди.

I Walk Alone

… but I need your hand…

Падаме, ставаме…

Мислех си, че като деца падаме, кървим, а после след минутки ставаме, тичаме и се смеем все едно нищо не се е случило. После се обръщаш назад, гледаш белезите по ожулените колене и си мислиш, че ако не е този белег, изобщо няма дори да помниш, че ей там някъде си си разбил главата примерно.

А още по-после.. губим тази способност. Защото започваме да катастрофираме основно в главите си, сърцата, душите. Там раните наистина сякаш остават по-дълго да зеят, а пък ние сякаш нарочно отказваме да станем и продължим напред. А и сякаш още по-мазохистично към себе си държим пръстче в раната и повтаряме на себе си: “Виж кърви.”

Когато паднем като деца, само ласката на мама е достатъчна да изсуши всички сълзи. Като пораснем, крием сълзите от мама, защото мислим, че тя вече не може да ни помогне. Преглъщаме ги в някой ъгъл, а после ги пускаме да текат само в най-тъмното, когато цялата къща спи. Когато сме малки, сълзите лекуват. А когато пораснем, те сякаш ни задушават още повече. Защото събираме толкова болки, че и потоп от сълзи не може да отмие мъките и страховете ни.

Когато паднеш, не можеш да останеш вечно долу. Но можеш да останеш дълго на дъното. Безкрайно дълго. Не забравяй, че усещането за безкрайност на всеки е различно. Понякога и изтичането на минутите ми се вижда безкрайно дълго. Никога не съм имала търпение в душата си. Нито смиреност. А още по-малко примирение. И заради тези липси съм в състояние да се изправям дори срещу себе си. Но и да си държа пръстчето в раната и да повтарям: “Боли…”

Когато бях дете и бях с ожулени колене, никога не съм молила мама да ме гушне, за да спре да ме боли. А после, когато ставаме големи, дори за това се учим да молим понякога…

…

Ще довърша друг път.

Sun

Само едно нещо не достигаше, за да бъде денят перфектен…

Te bisque…

Има болки, които понасяме…

Има удари, които търпим…

Има обич, която очакваме…

Има скръб, за която мълчим…

Има и спомени, които събуждаме в нощите, когато не спим…

Te bisque…

Може ли да се умре от любов?

Трябва да разкажа това, защото иначе ме задушава…

Познавам я от години. Може да се каже, че дори сме приятелки. Добри при това. В много редки моменти ставаме просто познати и се разминаваме небрежно по спиралите на живота. След кратко обаче пак винаги се събираме. Споделяме си. Говорим си за всичко. А понякога просто си мълчим. Тя е от хората, с които мога да си мълча цял ден и няма да се почувствам неловко.

Тя е жизнерадостна и оптимистична. Винаги вижда изхода дори когато никой друг не може. Дори изхода да е да махне с ръка и да каже „просто трябва да се случи”. Дейна, активна, прави винаги поне по две неща наведнъж. В очите й танцуват пламъчета. Заради очакването на нещото зад ъгъла. Винаги е вярвала, че точно там се крие очарованието и щастието.

Един ден явно се сблъска точно с него и то точно зад онзи ъгъл, зад който не очакваше. Смееше се и казваше, че това е съдба. Но се носеше с устрем към тази съдба. Привличането я потапяше. Но светеше, грееше, искреше. Пръскаше нежност и доброта с всяка мекота на движенията си. Беше стигнала точно ъгъла, който бе чакала толкова дълго.

А после нещо се случи. Млъкна и спря да ми говори. Гледах я ден след ден и имах чувството, че се разпада на малки парченца. Ронеше частици от себе си. Беше ми болно. Изглеждаше вечна и замръзнала като Сфинкса. И точно като него ронеше малки песъчинки тъга. А очите й гледаха сляпо. В някакво нямо очакване. Не искаше повече ъгли. Просто замръзнала.

Седях и я гледах. Ужасно много исках да си говоря пак с нея. Този път аз да й намеря изхода. Да й дам сила. Да я прегърна. И стопля, за да размразя пълзящите ледове.

А тя само ме погледна уморено и каза:

„Научих се дори да се прегръщам вечер сама. Но не мога да се стопля. Заспивам със свито от болка сърце. А после нощем се будя, защото е спряло да боли. И тогава се взирам в тъмното и се чудя дали не съм умряла щом е спряло да боли.”

Една сълза се плъзгаше по бузите й. Имах чувството, че някъде дълбоко в очите й постоянно има сълзи. И не те се плъзгат по нея, а тя по тях. Сълзи по жадуването и неслучването на любовта.

Трудно ми е да понеса толкова болка.

И недоумявам защо при толкова видове смърти, трябва да умираме и от любов.

My deepest blue

Виждал ли си очите ми? Променят се. От танцуващите искрици в тях. После искрите помръкват. За да могат да избухнат пак. Очите живеят свой независим живот. Улавяла съм се, че се смея с глас, но очите ми остават студени. А друг път устните ми не помръдват, но в очите ми има лъч светлина, който може да проникне в теб, да те стопли, да те прегърне. А друг път искрите са толкова метално ледени, че ме вледеняват отвътре без да ги виждам. Но ги усещам. Зная, че точно този блясък убива. Не теб. Мен. Или нещо в мен.

А виждал ли си душата ми? Може би си ме усещал. Познавам неколцина, които смятат, че са ме докосвали. Може и така да е. Страдам от амнезия. Избирателна при това. Но ако съм се разтворила пред теб, ако съм ти разказала всичките си детски спомени, ако съм ти прошепнала всичките си страхове, ако съм протягала ръка да те прегърна, ако съм заспивала в теб, укротила бушуващите бесове, ако съм плакала на рамото ти, ако си ме видял гневна на теб и наранена от теб, но жадуваща да намери покоя единствено в теб… и ако си успял да видиш синевата в мен, значи си успял. Синьото е любимият ми цвят. Защото е нежно, дълбоко, потъващо, обгръщащо ме, утоляващо жаждата… и горчиво, задушаващо, тъмно, мрачно и оставам с пресъхнали устни от него.

Погледни ме!
Познаваш ли ме? Винаги съм твърдяла, че съм силна. Защото каквото и да се случва, мога да вдигна рамене, да се завъртя леко на пета и да тръгна. Няма да разбереш колко сведени са били раменете ми и няма да видиш очите ми. Няма да видиш какво плува в тях. Не, не са малки бели облачета. Тях ги пазя за онзи момент, в който ще се качим да кораба и ще отплаваме в онова спокойно слънчево море. Към острова.

А мога да не тръгна. Пак е сила. Да останеш смазан, пулсиращ, кървящ. И лекичко да се опитваш да се повдигнеш и събереш. И всяка клетка в теб да крещи от болка. Но да искаш да се изправиш. Защото вярваш. Защото знаеш, че само каквото те е смазало, може да те събере нежно в шепи, да те залепи с усмивка, да те погали с пръсти… и отново да се почувстваш цял.

А мога и да замръзна. Някъде в пространството. Има моменти, в които просто искам да се стопя като капчица роса в утрото. Или да се слея с дъжда навън. Поредната капка, която после ще се втече в улицата при другите. И никога повече няма да ме намериш. Все едно никога не ме е имало. Ще остана спомен. Първо пламтящо болезнен от недокосването. После задавящ от неизпълнените желания. Парещ от неизгорялата страст. Прогарящ буквички там по пътечката. Чертаещ спиралки по теб. По кожата, по усещанията, по чувствата, по вените…

И да ме няма. За да не те боля.

"Чувствам, че те познавам от преди

от друг свят, от друга вселена.

Кажи ми, че все още ме помниш.

Само с едно докосване на ръцете ти

мога да ти разкрия душата си.

Кажи ми дали помниш гласа ми..."