В перфектно настроение излизам навън. Времето е прекрасно, слънцето ми се усмихва.
Мятам раница на рамо и тъкмо да завъртя педалите виждам на средата на улицата разпиляна найлонова торбичка с три уимона в нея. Хм. Не обичам разпилени уимони на пътя рано сутрин… Ще трябва да ги прибера. Докато реша какво да правя едно БМВ спокойно ги прегазва и отминава. Какво?! Ужас! От торбата с уимони остава едно петно, от което се подават клети бездиханни уимонени парченца. Денят ми се срина. Слънцето ме тресна в главата. Получавам сърцебиене. Въздухът не ми стига. Задушавам се. Не може така да ти развалят деня! Просто не е честно.
Решавам да се боря с простотията по мой начин. Не може да се газят уимони просто ей така! Чувствам се длъжна да направя нещо.
За начало си купувам едно кило. Мятам раницата, пълна с уимонценца и тръгвам с колелото.
Започвам да ги мятам по всеки, който според мен върши нещо нередно. Така го отнася един дядо, който е заспал по средата на улицата и приканва автомобилите да го направят на мармалад. Аз обичам шипков мармалад, но това е по-различно.
Един, който ме преследва с лъскавата си нова кола се разминава със счупен ляв мигач (заден). Не разбира какво му се случва. Е, като види уимона, който засяда на мястото на мигача ще разбере.
Хвърлям няколко уимона и по един автобус, не виждам номера му. В последно време ги правят много здрави тия автобуси! Не мога да постигна нищо. На шофьора явно му е забавно и сякаш ме приканва да продължа. Решавам да не си хабя патроните, т.е. уимоните.
Но шофьорът на една маршрутка си глътва цигарата, заедно с уимона, който го уцелва право в мазната уста. Горда съм. Много съм точна по някога.
Правя ги на маймуни. Таксиметрови шофьори, мерцедеси, камиони, лимузини. Че дори и един с колело го отнася, въпреки че е колега, така да се каже. Не може да ми се пречка. Върти педалите толкова бавно, че ми действа заспиващо. Сякаш Кашпировски ми брои числа. Идиот! Иска да се бутна някъде ли?
Усещам обаче, че нещо не е наред. Уимоните не свършват. Купила съм един килограм. Пресмятам на ум колко уимона има в един килограм… Ох, без малко да блъсна една възрастна жена, която явно си мисли, че може да върви до тротоара. Както и да е.
Трябва вече да свършват уимоните. А те се увеличават?! Раницата ми става все по-тежка и все по-тежка. Уимоните започват да изпадат от нея. Тя става двойно по-голяма. Тройно по-голяма… Пречи ми да карам. Спирам в момента, в който раницата ми вече е колкото мен. Прилича на палатка, пълна с уимони. Един ТИР спира до мен. И той е пълен с уимони. Кошмар. Изсипва ги върху ми. Цялата улица се изпълва с уимони. Малки и големи, всякакви. Ужасно. Всичко се изпълва с уимони. Попадам в центъра на уимонено наводнение. Т.е. уимонение. Опитвам се да се боря. Изяждам два, три, но разбирам, че е супер тъпо. Започвам да се давя…
Последното, което виждам е как от един огромен самолет започват да падат уимони, големи като футболни топки. Затрупват ме. Задушавам се…
Събуждам се. Успала съм се. Като начало, решавам да не си купувам повече уимони. Или поне да не ги използвам по такъв начин. Мислено се заклевам в библията на уимона, че няма да правя повече така.
Мирише ми на уимони.. Този, с когото съм от известно време е станал и е нарязал един куп уимони и ги е разхвърлял из цялата стая?! Моля? Това бил неговият начин за романтика. Така казва. Каква романтика, бе? Ужас!
При вида на толкова много нарязани уимони и толкова много унищожени уимонски съдби, единственото, което мога да направя е да вдигна грандиозен скандал! Правя го. Това е едно добро начало на деня.
Бясна съм!
PMark's World 